Биография на „ИЗПИТ“ (1970 – 1971)

Славчо.

Естествено, че биографиите на филмите ги правят хората. Човекът, който много, твърде много е вплетен в тези биографии, е Славчо, Радослав Спасов – операторът на повечето ми филми.

През зимите във ВГИК се изсипваше весела сюрия от задочници – оператори. Ние, редовните, ги посрещахме с апетит. Те носеха от България луканки и ракия.  Тесните стаи на общежитието в „городок Моссовета”[1] се препълваха с гласовити веселби. Аз (признавам си) не си падам по купоните. Но когато човек  е гладен, изкушава се. На една от тези сбирки срещнах Славчо. Той не беше от речовитите, които се хвалеха със своите постижения и познанства в България. Седеше до мен на кревата – черничко момче с големи устни и засмени очи. Без брада и мустаци тогава. Споглеждахме се и си казвахме по едно „Наздраве!” По някое време ме попита дали съм можел да монтирам на съветските мувиоли.

Ако нещо можех тогава, то това бе монтажът. Имах добър преподавател – Лев Борисович Филонов. Говореше се, че бил монтажист при Айзенщайн, в „Октомври”. Лев Борисович бе меломан, оперната музика му бе страст. Аз му носех от България плочи на нашите знаменити оперни певци и за благодарност той ме оставяше по вечерите да се заседявам в монтажните стаи на Учебната студия. Във ВГИК  човек можеше да види уникална монтажна апаратура. След войната кино трофеите са били докарани в двете големи московски студии – „Мосфилм” и студия „Горки”. Последната съседстваше с ВГИК. Когато по-късно в студиите били инсталирани по-модерни монтажни машини, старите „брички” били прехвърлени в съседната учебна студия.

Събираше прах една антика – мувиола от началото на киното сигурно. Тя се състоеше от една подаваща ролка, механизъм за движение и лупа. Лентата не се навиваше на друга ролка, след като минеше под лупата, а се изсипваше направо в кош.

Аз се развличах да си играя на различните мувиоли. И понеже за упражнения използвахме стари кинопрегледи, любимото ми занимание бе, да речем, да съчетая боксов мач с балетна премиера в един накъсан, паралелен монтаж, в който прима-балерината излиташе в скок след ъперкут на боксьора…

Заведох Славчо в монтажната да направим някаква корекция в курсовата му работа. И покрай поправката изгледах филмчето му. Усетих дарбата му да не натрапва техническата страна на изображението, а да се вглежда в актьорите, да следва логиката на драматургията. Нито стана дума за сътрудничество тогава, нито бе възможно да снимаме заедно през броеното време на тяхната изпитна сесия…

Когато се озовахме с Марина през май 70-та в София, нямаше къде да живеем. У един мой братовчед-студент спяхме на двуспално легло четирима души. Скиторих, недоспал и подтиснат, по враждебните софийски улици; чудех се и се маех как да намеря някакъв подслон. Не щеш ли, случайно срещнах на Орлов мост онова черничкото момче, Славчо.

– О-о, как си? Върна ли се? Завърши ли?

Оплаках му се. Без секунда колебание, той предложи да се нанеса у тях. Зарадвах се и награбихме багажа. Така за пръв път се озовах на легендарното Славчово „таванче” на „Шишман”, 45 Б, току до пресечката с „Граф Игнатиев” при „Седемте седмочисленици”. Той живееше с майка си, леля Цеца, в две мансардни стаички със силно скосени тавани. Третата стаичка обитаваше един белогвардеец, непробуден пияница. Аз се стъписах. Бях свикнал на руската теснотия, но чак пък такава не бях виждал. Славчо ме успокои, че той бил заминавал на снимки с бате Димо и Методи, така че неговата стаичка оставаше за нас с Марина, докато се окопитим. Методи Андонов щеше да снима с Димо Коларов „Няма нищо по-хубаво от лошото време”. Радослав бе първи асистент на бате Димо; бе негов любим ученик. Славчо не парадираше с тази близост, но много прихвана от големия майстор.

От него знам прословутата история за „сълзата в окото на актьора”. Снимат Методи и бате Димо „Бялата стая”. В павилион са, в Киноцентъра. Методи се мъчи да докара „до състояние” актрисата. Нещо се е закучило и той прогонва екипа да изпушат по една цигара навън. Останал насаме с актрисата, Методи неочаквано и за самия себе си успява да я разплаче. Той тутакси търчи и вика:

– Бате Димо, моля те, да снимаме!

Бате Димо и асистентите му още не са си поръчали кафето. Славчо разправяше, че младите момчета се помайвали, но старият вълк вече нарамил камерата на рамото и викал:

– Готово, маме!

– Ама, бате Димо, не сме нагласили прожекторите! – осмелил се да му напомни Славчо, негов асистент по осветлението.

– Маме! – рекъл бате Димо. – Сълзата в окото на актрисата е по-важна от блика по бузата й!

Славчо следваше стриктно тези уроци. (Години по-късно почти същото ни се случи в „Лейди Зи”, но за него – когато му дойде редът).

Таванчето,  на което изкарахме няколко седмици с Марина, наистина бе култово средище за младите кинаджии от нашето поколение. Там те се събираха „на лафче”, там бяха идвали и Методи Андонов, и Апостол Карамитев…

От това таванче ми остана споменът за събужданията. Всяко утро енергично скачах от леглото и се халосвах в скосения таван. Опитах се да пресъздам този интериор после в „Гардеробът”, а  в „Буферна зона” го заснех в една от сцените. За прощаване…

Когато ме пуснаха да снимам „Изпит”, първата ми грижа бе да си намеря оператор. Славчо още не беше се дипломирал, но аз исках да снимам с него – бяхме си говорили вече; помирисах, че сме от една кръвна група; палеше се от същите неща, от които и аз. Но как да стане? Не стига, че аз бях дебютант, но и операторът да е новак, при това без диплома?! Тогавашният шеф на Студията ме привика да говорим за екипа и категорично отказа да обсъжда кандидатурата на Славчо. Заяви, че до мен трябвало да има опитен оператор. И ми предложи един четиридесет годишен, от тия, дето работеха поръчкови филми. Аз бях на 27. Четирийсетгодишният ми изглеждаше едва ли не старец. Съгласих се (къде ще ходя?) да видя някое негово произведение. Показаха ми филм за Кърджалийски окръг. Започваше с много общ план – центърът на града. Следваше друг общ (по-затворен) – площадът пред Окръжния комитет на Партията. Трети, статичен, също общ – Партийният дом. Четвърти статичен, фигура в цял ръст стои на стълбите пред Партийния дом – първият секретар на Окръжния комитет на БКП. Пети, статичен – среден: първият секретар почва да разказва за успехите на поверения му окръг. Снимат в слънчев ден, но върху лицето на говорещата глава бие прожектор…

Прималя ми!  Отказах.

Тогавашният директор не обичаше да му се противоречи. Навика ме: какво съм си въобразявал, за кой съм се вземал. Изпъди ме да съм си бил помислел хубавичката. Такъв беше стилът на 60-те години в Студията. Слава Богу, аз им закачих само куйрука. Какво да мисля? С онзи занаятчия енергията ми щеше да отиде да го убеждавам, че камерата може малко да се раздвижи, че каноните на композицията от зората на киното вече могат да се нарушават, че светлината не е само осветление, а важно художествено средство, произтичащо от драматургията…

И опрях до Хайтов.