в които Арканхел пее на български най-популярната ни песен „Лале ли си, зюмбюл ли си“. И не са рядкост случаите, в които нашите хористки пеят на испански. Интеркултурният диалог е нещо съвършено различно от съшитите с бели конци кръпки, които прави диджеят, открадвайки някой ритъм или фолклорна фраза.“
Огромен интерес в това сливане предизвиква фактът, че в характерна своя част българското народно пеене е именно безмензурно, за разлика от страстния, категоричен испански ритъм, който е антипод на безмензурната природа. Затова намирането на допирни точки между тях е истинско предизвикателство за българските певици. Според Явор Ганчев бъдещето на музиката е именно в такъв род „разговор между стиловете“, който провокира неочакваното:
„Същото е и с разговора между хората. Не е достатъчно само да се смесим – трябва да можем и да си говорим. Смесването само по себе си не е достатъчно, всеки ден всички се смесваме в метрото. За да има разговор между стиловете, трябва да има активно участие, интерес и много-много голяма компетентност между тези, които са се смесили, за да си говорят. Иска се да се обърнеш навън, да разбереш на какъв език говори отсрещната страна, как се изразява, какви са емоциите ù, върху какво стъпва, съответното се очаква и от другата страна. Целта на „Еструна“ не е просто да забавлява публиката, а да я въвлече в диалога, който изграждат помежду си едни от най-добрите музиканти. Само това, че са световни музиканти обаче не гарантира автоматично добър резултат. Когато това се получи, за публиката е фантастично. Точно този диалог е бъдещето на музиката, а не просто смесването.“
Фотограф: Маргарита Борисова, концерт на „Еструна“ – Арканхел и Нови български гласове с диригент Георги Петков в Театро Ла Латина, 6-9.09.2018
Когато става дума за музиката на „Еструна“, трите думи, които я описват, са свобода, приятелство, предизвикателство. Емоцията е, разбира се, в основата на всичко. Тя обединява двата потока, защото традиционната музика се основава на цялата палитра от човешки емоции и е неподправена, искрена. И двата стила са искрени и това личи. Когато се тръгне с друга умисъл по пътя на творчеството, нещата просто не се стават.
„Пее се доста сложна хармония. И понеже трябва да се вплетат аранжименти на българска фолклорна основа във фламенко-хармонията, става още по-трудно, защото хармоничният език на фламенко-китарата борави с много чужди тонове. Тогава се налага изключително професионално пеене и много прецизен солфеж на изпълнителките. И тъй като съставът е камерен, мога спокойно да го нарека висш пилотаж в акапелното пеене“, споделя диригентът Георги Петков.
Според него е важна грижата, която полага преподавателят за учениците си от ранна възраст. Освен в Нов Български Университет, той преподава в НМУ „Любомир Пипков“ камерно пеене и води народния хор на училището, създаден от него през 2006. Не си омръзват с учениците. Твърди, че според възрастовата група професията го е научила да има две артистични лица – на строгия преподавател в училище, и на демократичния учител в Университета. Строгостта му обаче в последните години отстъпва на чисто човешки разговори, споделяне за живота, а доста неща самият той научава от учениците си. Вероятно затова те продължават да го следват в творчески диалог и след като се изучат.
Какво го плаши?… Да не се превърне в „ретро-старец“ (смее се).
„Понякога и аз като вас си задавам въпроса защо в България толкова рядко се изпълнява едно такова уникално по рода си пътешествие между културите. Имам над 800 концерта в чужбина. Много често колеги ме питат „добре де, кога ще го покажете това и в България?“. Да, казвам, ще го покажем, но дали ще има публика, която да дойде, интересуваща се публика… В Полша през 2013 имахме прекрасно участие с Боби Макферин с мой аранжимент на песента „Я кажи ми, облаче ле бяло“ и неговия голям оркестър, което беше за мен страхотно предизвикателство.“¤* „А имаме още толкова хубава музика, прекрасна публика, която ни се радва и се разделяме с по няколко биса. Живият контакт – контактът между изпълнителите и публиката, който се случва по време на концерт, е нещо съвсем различно от консервираната музика върху звуконосител. Затова се надявам и в НДК „Еструна“ да е възторжено приета, за да имаме самочувствието да отговорим на испанската оценка и впечатляващо посрещане.“
Ето как описват своето усещане от работата си в „Еструна“ и приема в Испания две от певиците на хор „Нови български гласове“ и единственият мъжки глас сред тях – Денислав Алексиев: „С такива големи музиканти се работи много приятно и трудността, макар да я има, не се усеща директно.“
„Тръпката е уникална. Всичко правим с любов и мисля, че си личи“. (Моника Божичкова) „На всеки концерт успяваме силно да изненадаме испанската публика. В България хората идват на концерт с определено очакване какво ще чуят. Но в Испания изненадата по време на концерт е огромна за посетителите… вълнението им – също.“ (Мария Александрова)
Начинът, по който се пее български фолклор, е едно от големите предизвикателства за Арканхел, защото постановката и фразата са съвсем различни от тези при фламенкото. Испанският певец се учи от момичетата на орнаментика и дишане. Процесът на взаимно обогатяване е сърдечен и естествен, изцяло в приятелски дух. „Не си разговарят отделните стилове. Разговарят си хората“, казва Арканхел.
„Проектът претърпя дълго развитие, получавайки различни акценти. През 2017 на три концерта в Испания започнахме нов репертоар, подготвен за записа на албума „На Изток от пеенето“. Същата година се създадоха много нови композиции – в стил булериа, фанданго и други. Арканхел е от Земята на фандангото – Уелва – и категорично няма друг испански изпълнител, който пее по-добре този стил. Певецът обича да нарича това фанданго „българско фанданго“. В типичното фанданго има 4 мелодични линии – 4 традиционни строфи. В „българското фанданго“ петата строфа е българска песен. Винаги по време на концерти след изпълнение на тази песен публиката избухва. Фанданго текстовете са много силни и съответно посланието става двойно с присъствието на българско народно пеене“, разказва Маргарита Борисова.
Антонио Форчоне е автор на няколко от много добрите разработки на испански традиционни композиции за „Еструна“. „Легенда за времето“ – една от тях – е толкова емблематична, че който я пипне, трябва да я направи така, че да има нов смисъл. Именно Форчоне намира ново ритмическо решение в песента, създавайки нещо интригуващо и допълващо се по много красив начин с вокалните