в които Арканхел пее на български най-популярната ни песен „Лале ли си, зюмбюл ли си“. И не са рядкост случаите, в които нашите хористки пеят на испански. Интеркултурният диалог е нещо съвършено различно от съшитите с бели конци кръпки, които прави диджеят, открадвайки някой ритъм или фолклорна фраза.“

Огромен интерес в това сливане предизвиква фактът, че в характерна своя част българското народно пеене е именно безмензурно, за разлика от страстния, ка­тегоричен испански ритъм, който е антипод на безмен­зурната природа. Затова намирането на допирни точки между тях е истинско предизвикателство за български­те певици. Според Явор Ганчев бъдещето на музиката е именно в такъв род „разговор между стиловете“, който провокира неочакваното:

„Същото е и с разговора между хората. Не е доста­тъчно само да се смесим – трябва да можем и да си гово­рим. Смесването само по себе си не е достатъчно, всеки ден всички се смесваме в метрото. За да има разговор меж­ду стиловете, трябва да има активно участие, интерес и много-много голяма компетентност между тези, които са се смесили, за да си говорят. Иска се да се обърнеш на­вън, да разбереш на какъв език говори отсрещната стра­на, как се изразява, какви са емоциите ù, върху какво стъп­ва, съответното се очаква и от другата страна. Целта на „Еструна“ не е просто да забавлява публиката, а да я въвлече в диалога, който изграждат помежду си едни от най-добрите музиканти. Само това, че са световни музи­канти обаче не гарантира автоматично добър резултат. Когато това се полу­чи, за публиката е фантастично. Точно този диалог е бъдещето на музиката, а не просто смесването.“

Фотограф: Маргарита Борисова, концерт на „Еструна“ – Арканхел и Нови български гласове с диригент Георги Петков в Театро Ла Латина, 6-9.09.2018

Когато става дума за музиката на „Еструна“, трите думи, които я опис­ват, са свобода, приятелство, предиз­викателство. Емоцията е, разбира се, в основата на всичко. Тя обединява двата потока, защото традиционната музика се основава на цялата палитра от чо­вешки емоции и е неподправена, искрена. И двата стила са искрени и това личи. Когато се тръгне с друга умисъл по пътя на творчеството, нещата просто не се стават.

„Пее се доста сложна хармония. И понеже трябва да се вплетат аранжименти на българска фолклорна основа във фламенко-хармонията, става още по-трудно, защото хармоничният език на фламенко-ки­тарата борави с много чужди тонове. Тогава се налага изключително професионално пеене и много прецизен солфеж на изпълнителките. И тъй като съставът е каме­рен, мога спокойно да го нарека висш пилотаж в акапелно­то пеене“, споделя диригентът Георги Петков.

Според него е важна грижата, която полага препода­вателят за учениците си от ранна възраст. Освен в Нов Български Университет, той преподава в НМУ „Любомир Пипков“ камерно пеене и води народния хор на училището, създаден от него през 2006. Не си омръзват с учениците. Твърди, че според възрастовата група професията го е научила да има две артистични лица – на строгия препо­давател в училище, и на демократичния учител в Универ­ситета. Строгостта му обаче в последните години от­стъпва на чисто човешки разговори, споделяне за живота, а доста неща самият той научава от учениците си. Веро­ятно затова те продължават да го следват в творчески диалог и след като се изучат.

Какво го плаши?… Да не се превърне в „ретро-старец“ (смее се).

„Понякога и аз като вас си задавам въпроса защо в България толкова рядко се изпълнява едно такова уникал­но по рода си пътешествие между културите. Имам над 800 концерта в чужбина. Много често колеги ме питат „добре де, кога ще го покажете това и в България?“. Да, каз­вам, ще го покажем, но дали ще има публика, която да дой­де, интересуваща се публика… В Полша през 2013 имахме прекрасно участие с Боби Макферин с мой аранжимент на песента „Я кажи ми, облаче ле бяло“ и неговия голям оркес­тър, което беше за мен страхотно предизвикателство.“¤* „А имаме още толкова хубава музика, прекрасна публика, която ни се радва и се разделяме с по няколко биса. Живи­ят контакт – контактът между изпълнителите и публи­ката, който се случва по време на концерт, е нещо съвсем различно от консервираната музика върху звуконосител. Затова се надявам и в НДК „Еструна“ да е възторжено при­ета, за да имаме самочувствието да отговорим на испан­ската оценка и впечатляващо посрещане.“

Ето как описват своето усещане от работата си в „Еструна“ и приема в Испания две от певиците на хор „Нови български гласове“ и единственият мъжки глас сред тях – Денислав Алексиев: „С такива големи музиканти се работи много приятно и трудността, макар да я има, не се усеща директно.“

„Тръпката е уникална. Всичко правим с любов и мисля, че си личи“. (Моника Божичкова) „На всеки концерт успя­ваме силно да изненадаме испанската публика. В България хората идват на концерт с определено очакване какво ще чуят. Но в Испания изненадата по време на концерт е ог­ромна за посетителите… вълнението им – също.“ (Мария Александрова)

Начинът, по който се пее български фолклор, е едно от големите предизвикателства за Арканхел, защото постановката и фразата са съвсем различни от тези при фламенкото. Испанският певец се учи от момичетата на орнаментика и дишане. Процесът на взаимно обогатяване е сърдечен и естествен, изцяло в приятелски дух. „Не си разговарят отделните стилове. Разговарят си хората“, казва Арканхел.

„Проектът претърпя дълго развитие, получавайки различни акценти. През 2017 на три концерта в Испания започнахме нов репертоар, подготвен за записа на албу­ма „На Изток от пеенето“. Същата година се създадоха много нови композиции – в стил булериа, фанданго и други. Арканхел е от Земята на фандангото – Уелва – и катего­рично няма друг испански изпълнител, който пее по-добре този стил. Певецът обича да нарича това фанданго „бъл­гарско фанданго“. В типичното фанданго има 4 мелодични линии – 4 традиционни строфи. В „българското фандан­го“ петата строфа е българска песен. Винаги по време на концерти след изпълнение на тази песен публиката избух­ва. Фанданго текстовете са много силни и съответно посланието става двойно с присъствието на българско народно пеене“, разказва Маргарита Борисова.

Антонио Форчоне е автор на няколко от много до­брите разработки на испански традиционни композиции за „Еструна“. „Легенда за времето“ – една от тях – е тол­кова емблематична, че който я пипне, трябва да я направи така, че да има нов смисъл. Именно Форчоне намира ново ритмическо решение в песента, създавайки нещо интри­гуващо и допълващо се по много красив начин с вокалните