да приеме едно смесване като това. Защото това, което Арканхел и Георги създадоха като нови аранжимен­ти, като нова музика на базата на фламенко и български фолклор, всъщност е за първи път в света и е нещо, кое­то дава възможност за по-осезаемо присъствие на бъл­гарската музика на световната сцена.“ Но нека надникнем още веднъж в историята на про­екта. Първата репетиция се случва през септември 2012, когато след обсъждане на репертоара Арканхел изпраща на Георги Петков значими фламенко песни, три от които по текстове на Лорка. В тази първа репетиция на „Ес­труна“ една от основните песни е авторска композиция на Антонио Форчоне – нарича се „Аламбра“ и е посветена на арабския дворец в Гранада. Тя вдъхновява всички с впле­тената в себе си българска народна песен „Руфинка болна легнала“. По молба на Арканхел за тази съвместна твор­ба Маргарита намира текст на Лорка за Гранада и песен­та много бързо, спонтанно и красиво оживява. Тази първа обща вокална пиеса става нещо като химн на бъдещия проект. Впоследствие музикантите обсъждат още вари­анти за композиции. Сред известните фламенко заглавия, включени в репертоара, е и „Легенда за времето“ по текст на Лорка – емблематична с това, че разчупва фламенкото през 1979, ставайки символ на една по-свободна тенден­ция в жанра благодарение на големия фламенко изпълнител Камарон де ла Исла. През 70-те години на XX век Камарон внася висока поезия в този стил и така го отваря го към други жанрове. Дотогава това е един доста традиционен поток, в който не се използват други инструменти освен китара и глас, но Камарон решава да покани рок музиканти. Слага в ръцете на китариста ситар и вкарва румба в албу­ма. По онова време фламенко пуристите решават, че това е недопустимо и дори чупят плочите, въпреки че това е любимият им изпълнител. Революционният експеримент обаче помага на този стил да бъде един от най-обичани­те и търсените днес, тъй като фламенкото се храни от други жанрове и постоянно се развива. Днес то е отво­рено и затова именно негов изпълнител посяга към нашия фолклор с желание да експериментира. В проекта „Естру­на“ двете страни имат възхитително отношение една към друга и поради това периодът на сработване е къс. За всички участници първото предизвикателство, с което се сблъскват, е това, че музиката не се опира на матема­тически опори, а се случва естествено, флуидно, лее се като два потока. Превръща се в река от две традиции.
Замислен като отворен проект, „Еструна“ получава всеки път допълнителна окраска. На премиерата в София през 2013 на сцената на зала „България“ като специален гост излиза Теодосий Спасов. През 2015 в НДК проектът се реализира със специалното участие на една от та­лантливите, изявени фламенко танцьорки – Патрисия Гереро, която внася допълнителен цвят с още едно изку­ство на сцената.
Запазвайки възхитата към корените на българското традиционно пеене, музиката на „Еструна“ увлича не само испанските изпълнители, но и публиката в Испания, коя­то независимо че има ревностно отношение към собст­вената си култура, аплодира нестихващо българските участници. Хористките успяват да преодолеят изклю­чителното предизвикателство да вкарат безмензурно­то родопско пеене в специфичния ритъм на „Алегрията“, който е шест осми. В „Алегрия“ са вплетени две български песни – „Снощи съм минал, кузум Еленке“ и „Руска“ (песен от родопски сборник, която не е много позната). В шест осми те трябва да сменят акцентите, за да изпеят не­типични за песента метрични фигури. В „Алегрия“ акцен­тът е на трето вместо на първо време от такта. В този метрум се подреждат две тройки плюс три двойки вре­мена, което е непознато за нашата музика, напълно чуждо за безмензурната „Кузум, Еленке“, но пък характерно за ис­панския стил „алегрия“. Девойките се справят блестящо с метричната задача и ефектът е поразителен. Българ­ските и испанските текстове и мелодии преливат една към друга. Двата езика разменят „собствениците“ си. Финалът е изцяло българска песен – „Дъмбата“ – с автор Георги Петков. Ефектна хорова пиеса с много хумор, из­пипано гласоводене, характерен ритъм и игрови похвати.

„Ние не откриваме топлата вода. Питър Гейбриъл го е направил доста преди нас. Аз като един от неговите по­следователи имам удоволствието да работя с много голе­ми музиканти и да правя подобни смесвания в най-различни етно-култури и жанрове. Но това, за което мога да твър­дя, че имаме принос, е фактът, че се получи една нова сп­лав на база същностно сливане. Получихме един чисто нов и цялостен музикален образ – не само в рамките на една песен като подправка към друг проект, което често се случва в течението „уърлд мюзик“. Става дума за една ця­лостна визия, за спектакъл с концепция, който следва своя сюжетна линия, така че на отделни места преобладава българският фолклор, на други – фламенкото, а много чес­то те звучат заедно в един художествен образ – в ритми, несвойствени за съответния фолклор. Интересно са дос­тигнати моментите,