Фотограф: Silvia Sánchez, фотосесия в Алмонастер Реал, август 2017 за албума „Al Este del cante“, спечелил „Латино Грами“

„Когато две култури влязат в естествен диалог по­между си, това е нещо уникално. Иначе става математи­ка – аз свиря моето, ти твоето, събираме ги и получаваме някакъв сбор. От първия концерт помня онова усещане за хвърляне в бездна. За емпатия, но и за страх как ще ни по­срещне публиката на едната и на другата страна. Хубаво­то на „Еструна“ е, че не слага граници между българската музика и фламенкото. Че го има очакването, насладата. Насладата от това, че когато един път е извървян, идва нов. Разбира се, всяко ново нещо крие риск, но и много ен­тусиазъм, любопитство и тръпка. За разлика от модата на уърлд-проектите ние не сме заедно от икономически съображения. Става дума за постоянното търсене на красотата, което всъщност ни привлича.“ (Агустин Ди­асера, перкусионист в проекта)

В „Еструна“ като музикална есенция на духовна сво­бода всяко „пропадане“ води към светлината, всяка сянка – към слънцето. Всяка дързост – към нещо необяснимо кра­сиво. Музиката им се подчинява на емоцията така, както суровата глина приема форма и цвят според желанието на своя създател. Може би дори самите изпълнители не са вярвали, че ще се получи този ефект. Композициите се обновяват непрекъснато. Съста­вът разширява и усъвършенства репертоара си, стре­мейки се към все по-високо майсторство и едно действи­телно световно равнище, каквото има днес. Не закъснява и признанието – албумът „На Изток от пеенето“ (Al Este del cante) печели престижната награда „Латин Грами“ за Фламенко-албум на 2018 година.

Стъпка по стъпка двата потока, потеглили в нова посока, откриват все повече пътеки към своята цел – из­следване на възможностите за преливане и трансформи­ране между архетипи с огромна сила и заряд. Разговарят все по-пълноценно на езика им. И стъпвайки на основата на тези архетипи, изпробват по любопитен и естествен начин „еластичността“ им в едно течащо, колосално, не­познато и свободно от коловози поле на енергийно взаи­модействие. „Картината ни може да стане и много лоша, но може, ако по естествен начин я свържем с изкуството и познанията ни, да се получи много интересен продукт. Хубавото е, че този проект се зароди не по време на биз­нес-среща, а в момент, в който се наслаждавахме на музи­ката“, казва Форчоне.

Песента „Лале ли си, зюмбюл ли си“ също не е в своя традиционен вид – тя не само получава нов аранжимент, но прелива във фламенко-песен в стил „мартинете“. Ро­лите се разменят – Арканхел изпълнява „Лале ли си, зюм­бюл ли си“ на български език, а хорът след това пее на испански език испанска традиционна песен. В повечето случаи ритъмът в музиката на „Еструна“ се създава от фламенкото, което включва множество стилове. Според Маргарита в проекта са използвани четири или пет от тях, в които двете традиции се докосват. Хармоничната основа се задава от българските гласове, а ритмическата идва от испанска страна. „Лале ли си, зюмбюл ли си“ е без­мензурна добруджанска песен, но тук в края добива рит­мична обособеност чрез характерен тип оразмеряване, известно като „мартинете“ – стила на „ковашкия чук“… С този ритмичен модел – дванайсет осми с редуване на две тройки и три двойки – емоционалното послание на песен­та прави връзка с облика на испанските традиции. Разказ за божествената същност и пресъздаването на човека.

Ще си позволя да се върна за кратко към 2011 година, когато „Джаз плюс“ канят тук Антонио Замбужо – пор­тугалски певец с разпознаваем, ангелски глас. В един от своите албуми той има песен с хор „Ангелите“ с диригент Георги Петков, която е сред любимите песни на Маргари­та и Явор. Ето как се осъществява и първата среща на