един проект отнемал 2–3 седмици от идеята до реа­лизацията през 70-те, днес отнема 2–3 години заради административни спънки.

Въпреки това Северна Европа все още има най-добрите политики за подкрепа, които смекчават дес­труктивните сили на пазара. Притеснението е, че неолибералните мерки ще я застигнат и ще послед­ват още бюджетни съкращения. Там имат какво да губят, за разлика от нас. В нашата клета родина Ми­нистерството и театрите работят на принципа на фейсбук лайковете – колкото повече билетчета продадеш, толкова повече левчета ще получиш. Не­зависимата сцена е напълно зависима от местните (в нашия случай липсващи или недофинансирани) пуб­лични фондове. Трудно се обяснява на някого извън средата защо трябва пари от неговите данъци да отиват за изкуство, вместо артистите да се оп­равят на свободния пазар като всички останали. При йерархии в разпад и институции, приели логиката на пазара в опит да запазят властта си, качественото няма шанс да изплува, удавено в общия спам. В Европа обичат да екзотизират артисти от Иран или Китай с въпроси за това как заобикалят цензурата, зададе­ни от моралното превъзходство на свободния демо­кратичен свят. Логиката на свободния пазар обаче, приложена в областта на културата, може да се пре­върне в нов тип цензура.

Пърформанс по пиесата „Борхестриптих“ от Ясен Василев, София, 2016

Как стимулираш творенето и как се предизвик­ваш?

Чакам идеята да се избистри и условията да се напаснат – колеги, пространство, време, финан­сиране. Не искам да произвеждам, а да създавам. NUTRICULA маркира този отказ – това не е пред­ставление, не продава билети, няма никакви еле­менти на спектакъл, няма костюми, грим, освет­ление, декор – не цели да достави удоволствие на публиката, а напротив – да я извади от зоната на комфорт – не е лесно за гледане, не е приятно, не иска да се хареса, понякога хора излизат от сало­на. Пърформансът има концепция и структура, но отказва да произвежда съдържание, вместо това рециклира собствената си форма през различни тела, които активно съучастват в процеса на създаването му, а не са просто изпълнители. Искам нещата, които правя, да имат критически заряд и да са неизбежни, да правя само това, което не мога да не направя и нищо повече.

Неотдавна стана инициатор на дискусия за на­стоящото състояние на българската драматургия и на проблемите на нейните автори. Като част от фестивала „Малък сезон“ в „Сфумато“ организи­рахте специална конференция на сходна темати­ка с участието на гости от чужбина. Кое е най-го­лямото затруднение, пред което сте изправени?

Най-голямото затруднение е липсата на желание за диалог и тоталната атомизация. Аз се опитах да инициирам разговор в НБУ, но никой не откликна. Ако отворите сайта им, сега там не стои моята реч за състоянието на българската драматургия, която аргументирах и в публични, и в частни разговори, и която си позволих да прочета като победител в кон­курса, а стои нелепо благодарствено писмо от една от номинираните участнички – доста е тъжно, при положение, че университетът дори не покри пътни­те, хотела и дневните на участниците от други гра­дове и ги изпрати да си ходят с по една стрес топка с логото на НБУ. Когато правиш конкурс, но не искаш градивна обратна връзка, а единствено похвали, оче­видно има разминаване между обявените цели и ис­тинските намерения.

В НАШАТА КЛЕТА РОДИНА
МИНИСТЕРСТВОТО И ТЕАТРИТЕ РАБОТЯТ
НА ПРИНЦИПА НА ФЕЙСБУК ЛАЙКОВЕТЕ –
КОЛКОТО ПОВЕЧЕ БИЛЕТЧЕТА ПРОДАДЕШ,
ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ЛЕВЧЕТА ЩЕ ПОЛУЧИШ.

Моята пиеса „Исмаил“ беше поръчана от фестивал на европейската драматургия в Барселона, беше на­писана и публикувана директно на английски, беше преведена на каталунски и френски, беше четена в рамките на фестивала Grec и в резиденцията Maison Maria Casares. В България с режисьора Петър Денчев кандидатствахме в Столична Община, но проектът беше отхвърлен. За сметка на това, НБУ спечели пари от същата сесия, за да постави пиесата на победи­теля от своя първи конкурс. Наградата, финансирана от НБУ, е на стойност от 3000 лв. и се равнява го­ре-долу на годишната такса на един от 15-те хиляди студенти на университета, а бюджетът на продук­цията е нищожна сума за такава институция, че да трябва да търси външно финансиране. Като победи­тел в конкурса аз ще се откажа от правото пиесата ми да бъде поставена от НБУ с финансиране от СО, тъй като по този начин се ограбва възможността на наистина независими артисти да работят. Сумата, която СО годишно отпуска за независим театър, се равнява средно на бюджета на едно танцово пред­ставление в Белгия.

В „Сфуматo“ бяхме поканили Роберто Скарпети, резидентен драматург в Театро ди Рома, Ангелики Дарласи, авторка на пиеси от Гърция, Флориан Хирш, драматург на „Бургтеатър“ във Виена – най-големи­ят немскоезичен театър в света, който има годи­шен бюджет от 50 млн. евро. Мла­дите професионалисти трябваше да са там, да са активни, да задават въпроси, да създават контакти, да говоря за идеите си, но уви. Цент­робежните сили са толкова силни, апатията, усещането, че каквото и да правиш, е напразно, липсата на подкрепа и перспектива, всичко това е смазващо и деморализиращо. Как да се изгради колектив при та­кива условия? Възможна ли е сигурна среда, в която да се подкрепяме и да си помагаме, а не да се състезаваме един с друг за трохите, които ни подхвърлят? Как да се върви срещу течението и да се правят неща на контра, безкомпромисно, с истин­ски творчески заряд? Как да се изисква от институ­циите да създадат нормални европейски условия за работа? Парадоксално, объркани и несигурни какво да правят в целия хаос, много млади хора се превръ­щат в част от проблема, срещу който би трябвало да се борят. Неадекватното ни образование ни пра­ви неспособни да разпознаем врага и насочва гнева ни в грешни посоки. Резултатът е, че всеки се спасява както може от потъващия кораб.

Какво заглавие би сложил, ако трябва да изразиш духа на съвременния свят?

Гняв и тъпота.