Пърформанс по пиесата „Борхестриптих“ от Ясен Василев, Шанхай, 2014, фотограф: Симон Бетке

В твоите текстове за сцена се открояват мистич­ността и фантастиката. Как избираш средствата, с които да представиш определена тема?

По-скоро се стремя към някакво отместване от ре­алността тук и сега и искам текстовете да функ­ционират като съвършено други реалности, които препращат към нашия свят и го коментират. Преди беше повече на ниво съдържание чрез фантастични елементи („Зазиданите“, „Жената от фара“) или из­ползване на класически изходен материал („Борхес­триптих“, „Исмаил“), после на нивото на формата, както в „Кота 506“, която се занимава със смъртта на Гео Милев през колаж от документи или в послед­ния ми текст за укриването на данъци от „Епъл“, кой­то написах по поръчка за фестивала Quartieri dell‘arte. Изходният текст от Еразъм Ротердамски критику­ва безграничната власт на папа Юлий Втори, като го показва със своя ангел пазител, възпрян от св. Петър пред вратите на Рая. В моята версия диалогът е меж­ду Тим Кук, комисар Вестагер и правителството на Ирландия – всички те пред вратите на данъчния рай обсъждат напреженията между либерализация и регу­лация в ЕС.

Какви текстове те привличат като читател?

Напоследък основно чета статии и анализи за това как светът отива по дяволите. В драматургията ме впечатляват текстове, които използват и разши­ряват възможностите на сцената. Харесвам “In the Republic of Happiness” на Мартин Кримп, “Teh internet is a serious business” на Тим Прайс, “Far away” и “A number” на Керил Чърчил. Имаш значителен опит като участник в различни международни резиденции с фокус върху създа­ването на сценична продукция. По какви пътища изграждаш работата си с изпълнителите?

Първата ми резиденция беше в Шанхай през 2014, къ­дето впоследствие останах почти две години, много повече от планираните шест месеца. След като на­правих NUTRICULA, исках веднага да се върна в Европа с точно този пърформанс и да потърся контекст, критика и финансиране за работата си. Дотогава не бях правил нищо извън България и Китай. Това не се получи, поради проблеми с визата на изпълнителя Куаме Боафо, който е от Гана. Така трябваше да про­дължа сам и пърформансът започна да генерира вер­сии с местни изпълнители на различните места. Има португалска и литовска версия, в които поканих но­вите изпълнители (Соня Барейро и Джугас Кунсманас) да се запознаят с концепцията и да я следват, като не се стремят да повторят оригиналната версия от Шанхай, а да я променят спрямо собственото си тяло и мотивацията от собствения си контекст. Така изходният материал е същият, драматургич­ната структура е изпитана и проверена, но съдър­жанието вътре се променя от изпълнител до изпъл­нител. Подлагането на собственото тяло на този мъчителен пърформанс има различни мотивации за всеки един и произвежда различни ефекти – Куаме из­бухваше в плач всеки път и публиката в Музея Мин­шенг оставаше с него в тишина и съзерцание до час и половина след края на пърформанса. Соня и Джугас, от друга страна, не си позволяват да загубят кон­трол по този екстатичен начин. Соня педантично се привежда във вид след края на пърформанса, сякаш публиката е огледало, в което се оглежда, а Джугас за­почва да говори и проследява как промяната в косата му е променяла начина, по който е бил възприеман в средата си. Структурата е такава, че позволява на всеки следващ изпълнител да бъде автор на финала.

Кои са най-големите професионални предизви­кателства пред един независим артист?

В европейски мащаб независимите артисти са пре­кариат – поставени са в непрестанна несигурност и конкуренция едни с други. При тази работа на пар­че оцеляват най-адаптивните. Артистите трябва постоянно да пътуват, за да останат в професията – резиденциите и уъркшопите са част от тази сис­тема, която не позволява да си базиран на едно място или да се занимаваш с едно нещо. Има много административна работа, непрестанно кандидатстване, писане на проекти и предложения. В Торино присъст­вах на лекция на холандски колекционер, който каза, че