Църковната музика на Добри Христов като духовен подвиг

Той компо­зира и изписва нотно дори такива най-малки сег­менти от музикалното последование, каквито са хоровите възгласи „Господи помилуй“, „Амин“ и „Алилуя“. С отказа си от строгата класическа форма, от затворената циклична творба той успява да превърне музиката си в съслужител на литургийното действие, като осигури непрес­таността на музикалната молитва.

Още по-избистрена е църковномузикалната идея у късния Добри Христов. Годините от 1935 и почти до края на живота му, когато той ръководи хора при „Св. Александър Невски“, са и годините, с които са датирани композициите, съставящи неговите „Песнопения по Всенощно бдение“ (по­следната от тях е 1939, година преди смъртта му през януари 1941). Дори заглавието им бележи раз­лика между тях и двете предишни големи творби – „Литургиите“ № 1 и № 2. Ако наименованието „Литургия“ насочва към една цялост и нейните части, то насловът „песнопения по“, или „песнопе­ния, които се пеят по време на“ отдава тези песно­пения на богослужението, в което те звучат. Това съвсем не означава, че те са хетерогенни, че не постигат музикално единство. Тъкмо обратно, в тях в по-голяма степен, отколкото в „Литурги­ите“, се открива тематична хомогенност и му­зикалнодраматургична логика. И тъкмо с почти неизпълнимото съгласуване на музикално изкуство и богослужение, с преодоляването на всяко противоречие между затворен опус и открито последование, Добри Христов се превръща в цър­ковен композитор – такъв, който чрез музиката приобщава самия себе си към Църквата. И както двете „Литургии“ не биха заслужили името си, ако не постигаха възпоминанието за спасителната жертва, така „Песнопенията“ не биха отговаряли на своето, ако не припомняха идеята на всенощ­ната служба, дошла в отговор на Христовото на­пътствие „бъдете будни във всяко време и се мо­лете“ (Лука 21:36).

Всяко от авторовите песнопения по всенощ­ната служба посреща с будност изискванията на реда, определен „от чина“. Всяко от тях се стреми да възприеме идеята за безкрайната молитва и да я възвърне на породилото я богослужебно действие. Първо според този ред е „Благослови, душе моя, Гос­пода“. То носи и подзаглавие, и авторско посвещение. Подзаглавието – „Псалом, който се пее на Вечерня“8 – ясно свидетелства за удържането на музикалния замисъл в обхвата на службата като място и вре­ме („на Вечерня“) и като изпълнение („който се пее“). Заедно с това то говори за осмислянето на жанра в категориите на църковнопевческата традиция („Псалом“). Красноречиво е и посвещението: „Посве­щавам на дъщеря си Лиляна Вацке по случай щаст­ливото ù майчинство с Добри Христоф-Вацке. Пей този велик псалом, хвали и благославяй Бога, че те удостои със син, който „дай Боже“ да носи великия дух на богоизбран звукотворец. Пречистата мо­литва пребъдва…“9. Към „Песнопенията“ принадлежи и „Хвалите имя Господне“, чието канонично заглавие също е придружено с подзаглавие, сочещо отново към богослужебния му жанр – „Полиелейна песен“10. Този вдъхновен образец от църковното творчест­во на композитора е придобил широка известност, която до голяма степен се дължи на факта, че го е изпълнил прочутият Борис Христов. Няма тази съдба Великото славословие, или „Слава в вишних Богу“11 – песпопението, с което завършва всенощ­ното последование, – макар да е забележително обемно, композиционно сложно и изключително оригинално. Музиката на това песнопение, както е присъщо за автора, откликва на словата, а двете заедно изнасят смисъла на славословието.