Неприпомнимостта на смисъла беше атака срещу самия живот на църковната музика, срещу нейната цел. Да се прекъсне непрекъсваемият мо­литвен процес, означава да се изгуби това, заради което тя е в Църквата – да съдейства за въвлича­нето в светостта. И изгубването беше факт дори и когато отделни нейни образци звучаха „за цвят“ в концертните зали. Дори и когато в последните десетилетия на ХХ век се завърна естественият интерес към нея, белезите на дългото премълчаване не се заличиха. На избуяващите фестивали с пра­вославна музика се преплитаха показност и фами­лиарност, искреност и фалш. Новите композиции се подреждаха в „църковната“ рубрика по признака на заглавието си или на мелодическата си основа, а звученето им наподобяваше партийните песни от близкото минало. Не им отстъпваха и музикологич­ните изследвания, съжденията в които не можеха да се освободят от националната митология, маниера на историографско описание по персоналии и жанрове, преноса на аналитичен апарат от музикална теория, изработен в съответствие със законите на западноевропейската музика и напълно неадеква­тен спрямо източноправославната музикална тра­диция. Ето защо, не можем да си спомним за църков­ната музика на Добри Христов, ако не знаем как да направим това. И единственото, което днес не би било анахронично, е да си припомним църковното подвижничество на нейния съчинител. То започва отрано, с първите опити в писане­то на църковни творби по времето, когато ръково­ди хора при църквата „Св. Богородица“ в родния си град. От варненския период са и редица композиции, които той ще включи в своята първа „Литургия на Св. Йоан Златоуст с допълнителни песнопения“, излязла през 1925 – година след освещаването на „Св. Александър Невски“ на 13 септември 1924, в це­ремонията по което участва хорът на църквата, дирижиран от автора и изпълнил музика от негова­та „Литургия“. Сред тези ранни творби е „Святий Боже“ от допълнителните песнопения, отбеляза­но като „варненско“; сред тях е и „Херувимската с триоли“, както я нарича авторът, посочил изрично времето и повода за създаването ù : „съчинена през 1905 година в памет на покойния К. Н. Н[иколаев]“4. Наред с отделни многогласни композиции, създаде­ни през годините, за да бъдат изпълнявани на съ­ответните места в литургийното последование, Добри Христов е автор на още една цялостна ли­тургия – „Народна общодостъпна за хорово пее­не литургия [№ 2]“, публикувана през 1934 г. Тя има конкретна цел – „да обслужва църковнопевческите среди“5 в по-малките градове и в селата – с която е съобразена и по-леката фактура, даваща възмож­ност за двугласно или тригласно изпълнение.

Може би единствен от българските компози­тори, писали музика за църквата, Добри Христов успява да впрегне своите музикални и верски сили и да създаде музика на Църквата – святото прос­транство, в което крайното и временното се из­дигат до безкрайното и вечното, а неръкотвор­ната ангелска песен слиза в ръкотворната музика.

На Малкия вход в литургията „свещеникът се моли тихо, щото този вход да бъде вход не на човеци, а на ангели, които заедно с нас служат и възпяват Божи­ята благост“6. Оттук и музиката на Църквата има особена двойственост: като изпята молитва тя е мястото на приобщаването; по своята въплътеност в звук тя е начинът за въвличане в това място. И именно така, въвлечена в святото място и сама въ­вличаща в него, църковната музика изпълнява своя­та роля в преподаването на истината на вярата.

„Музиката да не гнети текста, а да го уясня­ва“7 – изискването на Добри Христов опазва идея­та за богослужебната музика така, както са я пре­дали още раннохристиянските мислители. Трябва да се чуят светите слова, но това далеч не означа­ва, че музиката има само помощна, второстепен­на функция спрямо текста. За да изпълнят ролята си в църковното приобщаване на всеки участващ в богослужението, музика и текст трябва да са в единодействие. А това води след себе си ново из­искване, за ново единодействие – на музикалното последование с чинопоследованието. В стремежа си да отговори на това изискване, Д. Христов не позволява на своята „Литугрия“ да изгради онзи автономен цикъл, който е присъщ на творбите от западноевропейската църковна музика, цикъл, обединен по чисто музикални принципи. Обратно, в нея той търси детайлизираното вътрешно ому­зикаляване на богослужебния ред, разтварянето на музиката в него. Така, както звукът трябва да надмогне сетивното си битие, да се претвори, за да се превърне в измолваща милост музикална мо­литва, така е нужно да се претвори и формата, да се преодолее тя в богослужебния процес. Това преодоляване на формата „според чина“ е изведе­но в литургията до степен на крайна четливост. Добри Христов изпълва партитурата си с множе­ство словесни указания, посочващи възможността отделното песнопение или част от него да бъде изпълнено на съответното място във всяко от­служване на литургията: „След Апостола“, „Пред Евангелие“, „След четене Евангелие“.