и забеляза близостта на музицирането ми с театрална­та драматургия. Образът винаги съществува при мен. Образ, който впоследствие може и аз да забравя, но по време на музиката той някак ме води. Слуша­телят после е свободен да има своите асоциа­ции. Преди две години в САЩ представих една моя камерна музика „Балкански звуци и пейза­жи“ и бях написал музикална бележка, тъй като това произведение има сюжетност. И аз започ­нах да им я чета, но после им предложих да я забравят и сами да преживеят и открият своята собствена история.“

Тук вметнах, че според мен в джаза публиката има почти толкова важно значение колкото и музи­кантите на сцената, защото често се получава и някакъв вид почти ирацио­нален обмен на енергии. Той пък уточни следното:

„В джаза може да се каже, че е различно от всяка една друга музика. Защото в джаза трябва да има за­дължително изненада и за самите музиканти. Колкото и да се репетира, не можеш да репетираш самата им­провизация. Ясно е, че имаш схемата, хармонията, дъл­жината, но вътре какво ще направиш зависи от това какво ще решиш на момен­та. Ако не можеш да изне­надваш самия себе си на сцената, няма да изненад­ваш и публиката. Особено когато на сцената музици­ра цял ансамбъл от няколко души, във взаимодействи­ето помежду им се раждат много неща. Има общуване, диалог между артистите, на което разчитаме и тогава публиката реагира толкова емоционално, защото има спонтанност, нещо неповторимо се случва само тук и сега.

Обичам да казвам, че в джаза има нещо като три в едно. Има създаване на музиката в момента, изпълня­ване на музиката в момента и възприемането ù от пуб­ликата в един и същ времеви момент. Това е в джаза и в импровизационната музика въобще.“

В края на разговора ни, а и в края на сле­добеда маестро Любо Денев отново се върна на въпроса как пише музика:

„Понякога идеите ми идват насън. Често ги записвам, като текст. После намирам нотите. Когато съм на концерт и слушам музика, се от­насям и въображението ми рисува друго развитие на музиката… мое си, което ми пречи да се съсредоточа върху това, което звучи в момента. Странно е. А ако ме питаш защо изобщо ние хората създаваме, творим, пишем музика, се колебая между три възможни отго­вора за причините. Пър­вият е дали не имитираме Бог в създаването. Дали бидейки негови чеда, просто сме наследили творческия ген. Вторият е, че това е желание, по­требност да правим коре­кции на действителността. И накрая, може би, това е инстинкт за съхранение – съзнавайки, че сме смърт­ни, да оставим диря след себе си.“

След срещата и раз­мишленията на маест­рото, си мислех какъв очарователен парадокс се съдържа в това да про­дължаваме да създаваме музика на ефимерното, каквато е джазът, с ясно­то съзнание, че човек a priori е склонен към монумен­талност, белязан е от изконната си потребност да остави следа за себе си във вечността. И да, какъв по-силен мотив да продължаваме да творим от вя­рата, че светът наистина щеше да е ужасно място, ако не беше музиката, а и изкуството изобщо.