и забеляза близостта на музицирането ми с театралната драматургия. Образът винаги съществува при мен. Образ, който впоследствие може и аз да забравя, но по време на музиката той някак ме води. Слушателят после е свободен да има своите асоциации. Преди две години в САЩ представих една моя камерна музика „Балкански звуци и пейзажи“ и бях написал музикална бележка, тъй като това произведение има сюжетност. И аз започнах да им я чета, но после им предложих да я забравят и сами да преживеят и открият своята собствена история.“
Тук вметнах, че според мен в джаза публиката има почти толкова важно значение колкото и музикантите на сцената, защото често се получава и някакъв вид почти ирационален обмен на енергии. Той пък уточни следното:
„В джаза може да се каже, че е различно от всяка една друга музика. Защото в джаза трябва да има задължително изненада и за самите музиканти. Колкото и да се репетира, не можеш да репетираш самата импровизация. Ясно е, че имаш схемата, хармонията, дължината, но вътре какво ще направиш зависи от това какво ще решиш на момента. Ако не можеш да изненадваш самия себе си на сцената, няма да изненадваш и публиката. Особено когато на сцената музицира цял ансамбъл от няколко души, във взаимодействието помежду им се раждат много неща. Има общуване, диалог между артистите, на което разчитаме и тогава публиката реагира толкова емоционално, защото има спонтанност, нещо неповторимо се случва само тук и сега.
Обичам да казвам, че в джаза има нещо като три в едно. Има създаване на музиката в момента, изпълняване на музиката в момента и възприемането ù от публиката в един и същ времеви момент. Това е в джаза и в импровизационната музика въобще.“
В края на разговора ни, а и в края на следобеда маестро Любо Денев отново се върна на въпроса как пише музика:
„Понякога идеите ми идват насън. Често ги записвам, като текст. После намирам нотите. Когато съм на концерт и слушам музика, се отнасям и въображението ми рисува друго развитие на музиката… мое си, което ми пречи да се съсредоточа върху това, което звучи в момента. Странно е. А ако ме питаш защо изобщо ние хората създаваме, творим, пишем музика, се колебая между три възможни отговора за причините. Първият е дали не имитираме Бог в създаването. Дали бидейки негови чеда, просто сме наследили творческия ген. Вторият е, че това е желание, потребност да правим корекции на действителността. И накрая, може би, това е инстинкт за съхранение – съзнавайки, че сме смъртни, да оставим диря след себе си.“
След срещата и размишленията на маестрото, си мислех какъв очарователен парадокс се съдържа в това да продължаваме да създаваме музика на ефимерното, каквато е джазът, с ясното съзнание, че човек a priori е склонен към монументалност, белязан е от изконната си потребност да остави следа за себе си във вечността. И да, какъв по-силен мотив да продължаваме да творим от вярата, че светът наистина щеше да е ужасно място, ако не беше музиката, а и изкуството изобщо.