ВЕЧЕРЯ В МАНХАТЪН – ИЗВАДКИ ОТ ТЕКСТА
МУЗИКАЛЕН номер 1 (Лайтмотив на Катя)
– Едно и също… Все едно и също..
Всяка вечер всичко се повтаря.
Перуки, грим, костюми – изтъркан ритуал.
И маски на лицето – сълзите да прикрият –
в поредната досадна клоунада.
За час и два коя си – ще забравиш.
С изтрити мисли, грижи и черти.
От публиката – криво огледало
страха ще скриеш, друга ще си ти.
И няма на кого да се облегнеш,
и ще се правиш вечно на щастлива –
Изкуството да се преструваш е професия
на откачалка – дива, талантлива.
На огледалото с гримаса крива
показвам вечер свойта самота.
Картина жалка, дните си отиват,
повтарят се лъжите до безкрай!
(на екран – визион, черно-бял филм, без звук. Гласове-
те чуваме наживо, оркестърът може да продължи с лек
инструментален дял като в немите филми):
МУЗИКАЛЕН номер 8:
ЗАПЯВА: … А имаше в отминалите дни, години:
Утрини, с надежда пълни и със обещания
за ласки, за признание, любови…
Къде е Той – от приказките Принца?
Разбиращ, възхитителен, красив,
със поглед син, във който да потънеш?
Разсмиващ, нежен, щедър като Бог,
закрилник, джентълмен и рицар строг?
Как виках го и чаках, желаех го, мечтаех,
за Него всяка вечер аз играех!
Пространството раздирах с моя глас,
зовях го, непрестанно го измислях,
от сърцето и ума си го изстисквах.
МУЗИКАЛЕН Номер 9 – ФРАГМРЕНТ
Петър пее: Живееш в своя приказка, сънуваш,
на твоя блян аз трябва все да служа,
и да играя в Твоята пиеса
поддържащата роля.
Ала омръзва да живееш в чужда сянка –
повтаря ли се, филмът доскучава,
осъден на фалшиво постоянство,
край тебе пуст живота отминава.
Аз също вярвах в любовта, но в споделената,
а не да бъда паж във твоя двор –
(creshendo e Animato, възходящи фрази)
Животът не е театрална сцена!
И този фарс безсмислен е за мене. (това е кулминацията.
Спадане): Да си простим и го забравим час по-скоро!
МУЗИКАЛЕН Номер 14: (Франк, с авторитет)
Съзнателното или Азът, което е
една частичка малка в океана
на лично несъзнаваното – то е Сянка
на спомени потиснати, но преживяни.
(Кейт, Питър и Били):
Душевния боклук и свойте рани
ще трябва да забравим, да изхвърлим;
Франк: В нас Егото – това е слабостта ни
Кейт (с тревога): без Азът във какво ще се превърнем?
Франк: На функции биологични роби,
на свойта интуиция в затвора,
(трима без Кейт)
от чувства – мисли ний ковем окови,
живеем в плен на ориста да бъдем хора.

Мисля и за mis-en-scene на операта. Ще има ек­ран, защото смятам, че сценографията трябва да е много семпла, минималистична. В идеята ми има визии, предварително заснети. По сценарий има един герой – американец, актьор на Бродуей, за когото една от ге­роините си въобразява, че е влюбен в нея. Тя има негов плакат на стената, който в една от сцените оживява и въпросният актьор слиза от там, за да танцува с нея. Тази малка подробност от джаз операта ми напомни филма на Уди Алън „Пурпурната роза от Кайро“, където героинята на Миа Фароу се влюби в персонаж от филм. Маестро Денев веднага ми сподели, че е голям почита­тел на Алън и че му се възхищава, защото сега на 83 годишна възраст ще има дебют като режисьор на опе­ра на Пучини в Миланската скала. Набързо ми разказа и за неговите дебюти напоследък като диригент със Софийската филхармония, Софийската опера, наскоро в Пловдив като диригент и композитор на мюзикъла „Законът на джунглата“. „Никога не е късно за дебют“ усмихва се той.

Докато го слушах осъзнах, че въпреки огромния професионален и екзистенциален опит, Любо Денев е запазил ведро любопитството си към света и живо­та. Винаги съм вярвала, че артистите някак трябва да съхраняват наивността си, детската си жажда да доизмислят света през изкуството си и че всеки по своему преживява неуловими, тайнствени творчески процеси. Замислих се и колко различни откровения съм чела и чувала относно композирането като дълбинен, психологически процес. Сетих се за един от любимите ми съвременни джаз пианисти и композитори нюйорк­чанина Брад Мелдау, който споделя в интервю следно­то: „Обичам тази част от мита за Орфей, когато той слиза в царството на Хадес, за да вземе своята любима при едно условие: ако на връщане не се обърне назад, за да я погледне. Но той не може да удържи и поглежда на­зад. Тя се изгубва от него завинаги. Музиката е точно този момент, в който той поглежда към нея, за да види нещо, което обича и което ще бъде отнето завинаги. В това има елемент на лудост – поглеждаш, въпреки че знаеш, че не бива. Музиката свързва в едно чувството за постижение и чувството за загуба едновременно.“ После през съзнанието ми мина споменът от среща­та ми с друг изключителен пианист и композитор от най-новото нюйоркско джаз поколение Джейсън Моран, който преди две години по повод 100-годишнината от рождението на Телониъс Монк направи концерт и лек­ция за него в Пловдив. Тогава той каза нещо, което ще запомня завинаги: „Телониъс Монк бе сред композито­рите, които умееха да слушат живота и да го транскрибират в музика.“

Споделих всичко това с Любо Денев и го попитах как е при него. Освен, че разбрах, че Монк е сред кумири­те му, той започна да ми разказва своята за компози­торския процес през своята лична оптика:

„Понякога идеите ми идват насън. Често ги запис­вам като текст. После намирам нотите“.

„Като повечето пишещи и творящи хора, и аз си за­давам непрекъснато някакви въпроси, правя анализи