Разговорът ни започна от новината, че в момента Любо Денев е в процес на композиране на джаз опера, навярно първата такава в България. Тя се казва „Вечеря в Манхатън“, музиката в нея е производна на принци­пите на джаза и предстои да бъде поставена. Но преди това той разказа за голямата си любов към мю­зикъла като жанр:

„Обичам толкова много всички музикал­но-сценични жанрове: опера, мюзикъл. В тях се включва всичко: театър, балет, музика, аудио-ви­зуални средства. Мюзикълът за мен е съвремен­ната версия на оперетата, където театралното има по-силна функция. Взимат се за основа много по-драматични сюжети, дори трагични. Той има тази особеност, че да абсорбира в себе си нови музикални жанрове и форми, взима от джаз, поп музика, напоследък от хип-хоп, рап. Той е много демократичен жанр. Често присъст­ват диалози без музика и затова се казва мюзи­къл, защото е един вид хибрид между театъра и операта. Има различни тенденции в мюзикъ­ла с различно пеене – джаз, поп пеене или класическо. Мюзикълът успява да постига силно драматичен ефект с най-прости средства, както например е при Андрю Лойд Уебър: с една простичка песен може да докара човек до сълзи. Например „Джизъс Крайст супер стар“ е рок опе­ ра, но е гениално произведение, революция в музикал­но-сценичните жанрове. Макар че „Томи“ на Дъ Ху е съз­дадена като опера преди това (през 1969 година излиза и като двойна дългосвиреща плоча) и тя е доста сложна, има много интересни симфонични разработки, но не ус­пява да стане толкова прочута като тази на Уебър. И в „Джизъс Крайст“ има големи дълбочини и не съм съгласен с нечии твърдения, че това е несериозна работа.“

Замислих се, че „Порги и Бес“ на Гершуин или „Уестсайдска история“ на Бърнстейн например не биха могли в никакъв случай да бъдат класифицирани като несериозни произведения, а те са сред класиче­ските примери за мюзикъл, в основата са на цялата Бродуей култура. В чисто исторически план те са сред първите, които интегрират в себе си класиче­ски елементи и джаз изказност. Изобщо мюзикълът и в Съединените щати на Бродуей, и във Великобритания в Уест Енд се заражда именно като хибриден, еклек­тичен жанр, където в началото на 20. век джазът си е пробивал път. Разказвам всичко това на маестрото и се опитвам да разбера как той за себе си вижда особе­ностите на една джаз опера. Тогава той детайлно ми разказа за работата си върху мюзикъли и опери през последните години:

„През 1983 година аз написах първия рок мюзи­къл – „Утре в 10“. И сега много години след това усе­щам един вакуум, особено след 1989 година. Оттогава насам никой от българските музикални театри и опери не е поставил нито една нова българска опера. Преди години в Пловдив, в Русе особено, във Варна, в София почти всеки сезон се появяваше по едно ново българ­ско оперно произведение от автори като Константин Илиев или Парашкев Хаджиев. Днес това липсва. Аз лично като музикант усещам този вакуум като личен проблем и страшно ме боли. Затова написах една опе­ра „Каин“ по Лорд Байрон, на английски език през 2001. През 2005 година я реализирахме като концертно из­пълнение в зала България, което записахме и издадо­хме на мултимедиен диск. През 2014 година направихме постановка по мой проект с Министерство на културата на сцената на опера Русе, където лично дирижирах. Но и до този момент оперните театри не са направили нито едно оперно ново българско произведение, изключвам няколко заглавия, предназначени за деца. След „Каин“ започнах да мисля за опера на български език върху голямо произведение и така се стигна до идеята ми да напиша опера върху „Опит за летене“ на Радичков. Ин­тересното е, че сам написах либретото.

Говорейки си с теб, стигам до извода, че в България няма оперни либретисти. Операта е много специфично изкуство: драматурзите, които работят в театър не мо­гат да се справят с музикални произведения. Имаше ня­кога няколко либретисти: Иван Генов, който работеше навремето с Парашкев Хаджиев и Банчо Банов, който беше драматург на Народния театър, както и Панчо Пан­чев, който работи с произведения с фолклорни мотиви. Затова аз реших сам да напиша либретото, взимайки текста на Радичков, в чисти ръце, надявам се. Опитах се, запазвайки неговия език, неговите образности и ме­тафори, да преобразя част от текста му в мерена реч, така че после музиката да се превърне в арии, дуети, ансамбли. Показах всичко това на Карталов, който още в началото ме окуражи, и на наследниците на Радичков, разбира се. С тяхното одобрение написах цялата творба и тя вече е готова. Исках да запълня тази празнота в съ­временната българската опера. Факт е, че непрестанно се поставят по-стари български оперни произведения: „Зографът Захарий“ на Големинов, опери на маестро Атанасов, „Янините девет братя“ на Пипков. Но те са стари, написани преди 40–50 и повече години. Липсват нови за разлика от афишите на оперните театри в Рим, Париж, Лондон, Берлин. Важно е да се пише за това, за­щото ние сме назад в развитието си в това отношение.“