Започвате пътя си в изкуството като актри­са, имате успешна кариера, след това обаче разширявате с режисурата, като и играете в някои от собствените си постановки. Защо избрахте режисурата в крайна сметка?

Защото се оказа за мен недостатъчно да присъст­вам в чужд свят. Това решение не е било по повод аз да ръководя нещо, а беше продиктувано от много дълбока необходимост, която нямаше никакъв друг шанс да отиде в друга посока. Заради това, че ми се наложи вътрешно силен порив да създавам аз све­тове.

Каква е разликата между това да влизаш в светове и да създаваш светове?

Може би разликата е в отговорността. Когато създаваш светове, отговорността е много по-го­ляма, защото ти създаваш цялото, ти създаваш всичко, всеки елемент от този свят и решение­то трябва да излезе от теб. И отговорността е много голяма, особено по посока на това колко ма­нипулативно изкуство може да бъде театърът. В този смисъл отговорността е гигантска, защото театърът е изкуство, което може да манипулира и трябва да си много внимателен, много честен, много всеотдаен и безкомпромисен, когато тръг­неш да правиш театър като режисьор. Именно по­ради тази възможност за манипулацията, трябва да се внимава много в какъв свят искаш да заведеш всички тези хора.

А защо ни е изкуството въобще?

Защото ми се струва, че само единствено през из­куството можем да си припомняме кои сме и откъ­де сме тръгнали.

А как стои въпросът за свободата в театъ­ра за вас, къде сте усещали, че се появяват ограничения и кога сте ги надмогвали?

Разбира се, пречки и препятствия има много, но те са дребни. Аз мога да се ядосам за нещо, да съм страшно гневна, но това са дребни неща, те се прескачат, те не са нещо, на което трябва да об­ръщаме кой знае какво внимание. Според мен най-го­лемите пречки в един творец, в един режисьор и въ­обще по повод на свободата, са вътре в него самия. Това е най-голямата битка, това е най-голямата борба сам със себе си. Ако има някакви истински пречки понякога, те са в мен, те не ми се налагат от външния свят. Никога външният свят не ми е налагал нещо, което да не мога да прескоча. То може да е било много трудно, но съм го прескачала. Но най-големите спирачки понякога са си вътре в мен.

Споменахте думата гняв, сещам се за „Домът на Бернарда Алба“, което вие трансформи­рахте в „Къщата на гнева“ в театър „Възраж­дане“. Там как подходихте?

Там беше много интересна работа, защото теа­тър „Възраждане“ е едно много тясно малко прос­транство. И дефектът се превърна в ефект. Един от големите проблеми на героините, които са за­творени в къщата, е чувството за клаустрофобия, липсата на въздух. И това малко пространство много ни помогна, а ние още повече го затворихме. Аз много обичам този спектакъл и се радвам, че той е все още жив и се играе, той също е много съкро­вен на мен, той също е свързан с нещо конкретно лично мое, защото моята майка, Елизабет Караге­оргиева, беше актриса 15 години в театър „Въз­раждане“. И след като тя почина, ето аз направих този спектакъл там на тази сцена, което за мене носи допълнителна сантиментална стойност.

Спектакълът ви „Калигула“ в Народния те­атър също третира темата за свободата на­пример чрез въпроса – какво е абсолютната свобода. Вие какви отговори получихте за вас, изследвайки тази тема?

Разбрахме, че абсолютна свобода няма. „Калигула“ е първата ми постановка на голямата сцена на На­родния театър, също спектакъл, който много оби­чам в изключителното изпълнение на Деян Донков като Калигула. Там ние се опитахме по-скоро да не разглеждаме Калигула само в неговата диктаторска природа, а по-скоро и като Калигула поета, Кали­гула твореца, Калигула, който иска невъзможното. Една от възловите реплики в пиесата е „искам лу­ната“, тоест искам невъзможното – след като тук на Земята аз не мога да постигна някакво щастие, да постигна някаква свобода – аз решавам да имам невъзможното, „искам луната“. Това също е някакъв творчески импулс на диктатора Калигула. По-скоро сме се занимавали с неговата артистична природа.

Но все пак изходната точка на „Калигула“ е въпросът за властта, за диктатурата. Как стои този въпрос според вас, в този свят, на дневен ред?

На дневен ред според мен не са се променили много нещата, може би все пак в някаква част от света това е станало по-невидимо, тоест диктатурата има по-невидим характер. Но диктатори е имало, има и ще има. В някаква степен понякога самите народи си го искат, искат някой да им отнеме свободата.

Защо?

Не знам, като че ли е по-уютно е да нямаш избор. Но да не навлизаме в политиката, защото аз се опит­вам да стоя настрани от нея. Смятам, че за творе­ца може да бъде пагубно.

Гледали ли сте „Калигула“ на Явор Гърдев?

Не, не съм го гледала. Чувала съм, че са много раз­лични спектакли, но познавам лично Димо Алексиев, който е играл Калигула при Явор Гърдев, той след това известно време беше играл и в Казанова, мое­то представление. Много обичам този актьор и не се съмнявам, че е направил страхотна роля.

Спектаклите ви са силно свързани с поези­ята, няколко пъти споменавахте тази дума по отношение на различни спектакли. Раз­кажете за това взаимодействие, доколко то е търсено, доколко е предизвикано.

Да, това е факт, че в много мои спектакли поезия­та си върви като сценично действие, върви като картина, върви като звук. За мен поезията също е едно от най-близките изкуства, които могат да те отведат към Бога. Както казах преди малко, пое­зията е някаква стълба към небето. И ми се струва, че всеки спектакъл през поезията може да ни хване за ръка и да ни качи малко нагоре, може да ни вдигне на 50 сантиметра от земята. Може да ни накара за малко поне, докато седим в тази зала, да забравим бита и да се обърнем по-скоро към битието.

В какво успяхте с „Казанова“? С този спек­такъл вие се представихте и в Авиньон.

„Казанова“ беше спектакъл, който се роди в мно­го голяма свобода. Ние, екипът, бяхме поканени от Венцислав Кисьов в „Сълза и смях“ и той ни предос­тави абсолютна свобода да работим както иска­ме, колкото искаме, като там нямаше щатна тру­па, а аз можех да си избера сама целия екип, всички актьори и беше прекрасен процес. Този процес ни се отблагодари чрез много хубавата съдба на спек­такъла, който се игра в продължение на един ме­сец 30 пъти на фестивала в Авиньон всяка вечер, беше номиниран за най-добро представление от 1600 представления, които се играят там при пре­пълнени салони. Актьорите от нашата трупа бяха като истински звезди, бяха обградени всяка вечер и не можеха да излязат от театъра, след което по­ради големия успех на представлението в Авиньон то направи своето световно турне, доста пъту­вахме на други фестивали, на други лични откупки от театри във Франция, в Монако.

Спектакълът „Казанова“ беше номиниран през 2010 година за най-добро представление, а на следваща­та година аз отидох с „Медея“, където вече ми връ­чиха наградата за най-добро представление пак от 1600-700 представления. Coup de Coeur като „Удар в сърцето“ се превежда и това е наградата на кри­тиката и пресата за най-добро представление.

„Медея“ е трагедия, свързана с много съкровена работа, каквато е майчинството, взаимоотношенията майка – деца. Вие като творец постоянно препращате и към ваши­те лични мотивации да правите театър. Как създадохте този процес и как го преживяхте – като любима, като майка?