ДИАНА ДОБРЕВА

На какво ви научи целият този опит?

Пиесата я предложи Владимир Пенев. С него имаме и професионален опит през годините, но за пръв път работим той като актьор аз като режисьор. Той имаше същия опит със своята майка, беше минал през този проблем и двамата се събрахме в този проект. И беше трудно, но и едновременно с това всичко се случи с много голяма лекота. Мисля, че си беше предназначен да се случи този спекта­къл. Този спектакъл си има конкретна мисия – да се обърнем към тези хора, които малко по малко све­тът изоставя. Това, което се случва с бащата, е някак не че той се променя, а светът около него се променя. Защото в тази болест е така – ти не се променяш, светът за­почва да ти се променя и всичко около теб започва да се загубва, цялата връзка с целия ти живот досега.

И това е много странно, защото, от една страна, това е огромна трагедия, а от друга страна, когато присъстваш на целия един разпад на един такъв човек по някакъв начин започ­ваш да изпитваш усещането, че този човек, изчиствайки цяла­та информация, която я е тру­пал през годините и която го е правила личност, изоставяйки всичко това, той като че ли за­почва все по-чист, и по-чист, и по-чист да върви към Бога. Като че ли тази болест е някакво мно­го болезнено пречистване, за да се представиш накрая като дете, като ангел пред Бога. В този

„НАЙ-ГОЛЕМИЯТ СМИСЪЛ НА ТЕАТЪРА Е ДА СПОМНЯ НА ЧОВЕКА ЗА НЕГОВАТА БОЖЕСТВЕНА ПРИРОДА“

смисъл спектакълът се занимава с пътя на това пречистване, на този катарзис и на това оставя­не като бял лист и някак си така да си отидеш от света – като един бял лист, просто като ангел.

Владо знаеше ли за вашата лична история?

Ами не.

Как да си обясним сега това?

За мен този спектакъл си дойде със своето изна­чално предназначение. Без да искам, разбира се, да придавам някаква мистичност на всичко, но пак казвам, че имаше някои неща, които не бих могла да нарека просто случайност.

Доколко темата на спектакъла е свързана със състоянието на света днес? Или по-ско­ро той е автономно театрално събитие?

В „Бащата“ темата за тази забрава, темата за тази болест тя е световна, тя е, ако щете, ан­тропологическа, дори ако щете, тя е антична. Тя е нещо, което съпровожда човека, независимо къде се намира. „Бащата“ си е истински театър. Но в същото време този спектакъл малко надскочи мо­ите лични познания за територията на театъ­ра. И ги прескочи, защото за първи път смирено и притихнало влизам в един репетиционен период, отмахвайки всякаква суета, отмахвайки абсолют­но всичко, което е възможно да правиш в театъра само заради някакъв ефект. Всички, които сътво­рихме този спектакъл – Мира Каланова с прекрас­ната си сценография, Петя Диманова – компози­тор, и целият актьорски екип заедно се отказахме от всичко, което може да действа и да работи само като ефект, за да притихнем и да се смирим в света на бащата, който в крайна сметка завършва в смирение, защо­то няма връщане назад.

В ускорението на живота ни заед­но сякаш много лесно се отказваме от паметта. Склонни сме да забра­вяме важни събития за този общ живот. И тук театърът, лите­ратурата, изкуството се явяват като регулатор между ускорение­то и забравата.

Аз затова съм много щастлива за този спектакъл, който направихме в Пловдивския театър „Дебеля­нов и ангелите“. Ето този спектакъл е едно от мо­ите лични чудеса. Защото ние много често се зани­маваме и в театъра, и в киното с революционери, с хайдути, с партизани, но много рядко се занима­ваме с големите творци, с големите ни артисти. Аз мисля, че едно от изкуствата, с което България  може да се съревновава в света – това е поезията. България е на световно ниво със своите поети.

За поставянето на „Дебелянов и ангелите“ работите с Александър Секулов като драма­тург и по текста „Слепия градинар“ на Ва­лери Стефанов. Поезия срещу война. Как се създава театър от това?

Ето това беше много трудно в началото, но и това ù беше интересното на темата – как един поет, как едно създание, което има такъв вътре­шен свят, при който поезията е голяма стълба към небето – как е възможно физически и реално да съ­ществуваш и да живееш в най-големия противовес на това – в стълбата към ада – войната. Значи ти вътрешно си стълба към небето, а си принуден да слизаш в една стълба към ада – това е поетът по време на война. И този конфликт, този сблъсък на мене ми се струваше изключително важен, за да се занимаваме с него. Много трудно беше да се намери как това да се случва истински живо. Защото ние не правим паметник на Дебелянов, напротив, ние го представяме в плът и кръв – жив, жив човек, млад човек на 29 години. Хем да направиш такъв образ – на пламенен, екстатичен човек, какъвто е бил, хем да може да произнася и стихове на сцената,

„ЕДИНСТВЕНО ПРЕЗ ИЗКУСТВОТО МОЖЕМ ДА СИ ПРИПОМНЯМЕ КОИ СМЕ И ОТКЪДЕ СМЕ ТРЪГНАЛИ“

без това да е рецитиране, а да стои като част от живота наедно с ужасните истории на войната, и дори с целия хумор, който ражда всичко това. И мисля, че представлението с това спечели и ста­на богато, защото то съдържа двете неща в много добро единение. Поезията и войната в техния си­лен конфликт, но всъщност и в техния съвместен живот.