ДИАНА ДОБРЕВА

Защо правите театър?

Защото нямам никакъв друг шанс. За мен театъ­рът е нещо, което или носиш в кръвта си и не мо­жеш без него, или не. И в някакъв момент и то не може без теб и така. Тази връзка за мен е неизбежна още от дете. Майка ми и баща ми са актьори, аз съм израснала в театъра и знам какво е въздухът на истинския театър. Нещото, което най-много ме наранява, е когато видя спектакъл или поста­новка в театър, който няма нищо общо с въздуха на театъра – който изпълнява само някаква забав­на функция. Мисля, че има достатъчно забавни пре­давания по телевизията и шоута, и вариетета, и реалита, които да забавляват и не мисля, че теа­търът е място, където трябва да отидеш безмо­зъчно да се забавляваш. Има, разбира се, комедии, които са велики, и световна класика, не говоря за това, напротив, хубавата комедия е най-велики­ят театър обаче, когато се прави, респектирайки театъра като изкуство, а не като елементарна простичка форма за забава.

Каква е всъщност функцията на театъра?

Според мен функцията на театъра е да се занимава със смисъла на съществуването и да търси изкон­ния морал на човека и оправдание за неговото съ­ществуване. И най-вече, когато се случва големи­ят театър, както казваме ние, великият театър. И аз съм гледала такива постановки и се надявам и аз, и други мои колеги да се опитваме да правим това. Най-големият смисъл на театъра е да спомня на човека за неговата божествена природа. Според мен това е върховният смисъл на театъра – ко­гато понякога абсолютно несъзнателно за самия зрител – връща назад в гена, в кръвта, в паметта за началния старт на всичко, тоест за божестве­ния произход на човека. За мен това е най-големият смисъл въобще на изкуството, не само на театъра.

Имали ли сте такива моменти на откровение в театъра, на живот в това понятие, което то­ку-що обяснихте?

Аз това го усещам почти във всеки репетиционен период за почти всяка моя постановка. В един ре­петиционен период имаш 3–4 такива репетиции, които ти спират дъха. В които разбираш, че нещо друго много по-голямо от теб ръководи в момента тази репетиция. И това са най-щастливите ми­гове по време на репетиции. Все повече ме занимава сами­ят процес, както се казва в поемата на Кавафис Итака: „Важен е пътят. Не е толкова важно къде ще стигнеш, кол­кото е важен пътят до там“.

Споменахте киното, театъра, изкуството въобще. Кои са при­мерите в изкуство­то, които са ви дали нещо повече, които са ви вкарали в някак­во състояние, което е било отвъд живота?

Мисля, че най-божественото изкуство е музиката. Защото тя е единственото изкуство, което няма образ. Този факт дава възможност на човека чисто сетивно, без да му налага конкретни образи, да го извиси най-на­горе, да му отвори някаква дупка към този невидим свят, в който сърцето и духът на човека би след­вало да витаят най-истински.

Преживях го с музиката на Васко Василев не много отдавна. А що се отнася до театъра?

В театъра това, което винаги е най-силно, е ко­гато успееш невидимото да го направиш видимо. Това е винаги най-големият празник, който може да се случи в един театрален спектакъл – да успееш да направиш невидимото видимо, без да използваш познатите образи и без да илюстрираш житейски ситуации, а да извадиш неща, които наистина са по принцип невидими. И това в театъра е най-го­лемият празник.

Кои са сполучливите ви опити в тази посока?

Ами това ще е много нескромно да кажа, но мисля, че във всеки мой спектакъл има поне една сцена или един момент, в които сме се опитали максимално това да се случи и сме успявали. В някои спектакли има повече, в други малко по-малко. Разбирам, че се е случило такова нещо, когато мен много силно ме удари в сър­цето. Тогава разбирам, че да, ето тука в тази сцена това се слу­чи – успяхме невидимото да го изкараме и да му предадем образ. И когато го видиш, когато то се сътвори пред теб – гледам на това нещо всеки път като на чудо. И когато театърът се случи така – това е истинско чудо.

„Бащата“ в Народния театър е изключително събитие, не само заради 60-годишнината на ве­ликана Владо Пенев. Няма да е голямо пророчество, ако предвидим от сега успеха му на театралните награди през про­летта. Според споделените отзиви на всички, които сме го гледали – този ви спектакъл май успява с всички иманентно заложени мисии, за които говорим. Защо решихте да се заеме­те с този текст на Флориан Зелер?

„КОГАТО СЪЗДАВАШ СВЕТОВЕ, ОТГОВОРНОСТТА Е МНОГО ПО-ГОЛЯМА.“

Това с „Бащата“ е много голяма за мен лична исто­рия на първо място. И аз никога не мога да поглед­на на този спектакъл като на събитие, въпреки че усещам въздействието му върху хората. Приемам този спектакъл като тотална изповед за лично преживяване. Защото аз пре­живях с баща ми един мно­го тежък период (с актьора Стойно Добрев, който е мой баща) и минахме през послед­ните 3–4 години през много тежък, много нежен, много силен и много разтърсващ период, защото той се разбо­ля от тази болест деменция, Алцхаймер и буквално всяка една секунда в тази пиеса, в тази драматургия на Флори­ан Зелер аз съм я преживявала сигурно по сто пъти. Отдел­но, когато започнах репети­циите на „Бащата“ – баща ми беше все още жив и всъщ­ност бяхме в най-тежкия си момент, там вече беше почти нечовешко преживяване – точ­но в този момент дойде пред­ложението от Мариус Донкин и от Владимир Пенев да направим тази пиеса. И си казах, че няма как да не го направя, независимо че баща ми беше още жив и аз живея в това. И всъщност се случи така, че жи­вотът ми и репетициите, които се движеха едно­временно, станаха едно и също нещо. И всъщност, излизайки от там, където живее баща ми, защото аз се грижех за него, отивах на репетиция. И оти­вах в същото и се оказа, че аз живея тотално само и единствено в тази болест и в този живот.