В Париж, за да можеше да бъде той посетен, трябваше не билет, а виза. Нейното закупуване се случваше по интернет срещу сума, варираща от 20 до 110 евро, в зависимост от желаната (или финансово възможна) продължителност – 6 ч., 24 ч. или неограничено. Веднъж извадена в DAU-цен­търа, визата, подобна на лична карта, дава дос­тъп до двата театъра, в които се помещаваше проектът – Théâtre du Châtelet и Théâtre de la Ville. Обещаната връзка чрез подземен коридор (по принцип използван от метрото) между тях така и не бива разрешена от властите пора­ди мерки за сигурност. В деня, в който отивам – 29 януари, отворен за посещение е единствено Théâtre de la Ville. Още на входа всеки е помолен да остави мобилния си телефон в шкафче за тази цел. Забранени са фотоапарати и всякакви ба­гажи с размери по-големи от средна дамска чан­та. Ако има такава, тя е щателно претърсена. Всеки минава и през детектор за метал. Влязъл най-сетне в DAU, снабден с карта с мистериозно звучащи локации, посетителят, оказва се, няма много избор – магазин за сувенири с консерви и лика на Сталин насреща, кафе-бара със съвет­ска посуда на първия етаж или разходка, ако няма охрана, запречваща входа, из ремонтиращите се коридори на театъра. Малшанс този ден, кабини­те, в които може да се разговаря с някой шаман или учен, са затворени. Но има, разбира се, списък с чакащи, които ще бъдат „потърсени“. В подзе­мието на театъра още едни кабинки – този път за преглед на уж всички заснетите кадри. Един от тях показва сексуалната стимулация на обез­образен мъж от жена, която следва заръките на трима „учени“, скупчени на едно бюро и наблюда­ващи „експеримента“. Мъжът и жената са с пре­връзки на очите.

Няколко етажа по-горе, в една от хладните зали на Théâtre de la Ville, върви прожекцията на един от 13-те филма с различна продължител­ност, които Хржановски е монтирал до момен­та. Според най-разпространената от версии­те, изборът на сцени, които да бъдат заснети, е направен от режисьора, който подслушвал с помощта на скрити навсякъде микрофони по­ведението на обитателите на Института. Тук може би трябва да се припомни и принципът на DAU – построяването през 2008 в украинския град Харков на мащабна снимачна площадка, чи­ито стени я скриват не само от любопитни по­гледи, но и от всяко понятие за точно време и връзка с реалния свят. Така или иначе проектът на Хржановски не се интересува от тях. Това, което е важно, е симулацията до най-малкия детайл на атмосферата и епохата, в която е живял и работил Нобеловият носител за физи­ка (1962) Лев Ландау. В нея ще живеят и всички участници, 24/7, в продължение на три години. За разлика от една класическа снимачна площад­ка на исторически филм, актьорите не свалят костюмите, за да се върнат към смартфона и кафе-латето със соево мляко. Животът извън Института не съществува, думите и събити­ята, родени след годината, която показват ка­лендарите там, не съществуват и всеки, който забрави за това, е глобяван в съветски рубли спрямо размера на извършеното престъпление. А те, както целият набор от декори и пособия, от тапетите по стените до размера на водо­проводните тръби и парцалите за чистене, са специално изработени или набавени за проекта и съобразени със зададената времева рамка. На всички участници са дадени дрехи, аксесоари и условия на живот като тези в СССР в периода 1938–1968. Но актьори и сценарий всъщност няма. Всеки играе себе си, от чистачите до учените, през секретарките и сервитьорки­те, спазвайки същото полово разпределение на задачите, каквото е имало и тогава. Хржанов­ски не подминава и създаването на отдел на НКВД/КГБ, съставен от бивши агенти и шпи­они, които да следят и при нужда да разпит­ват и измъчват обитателите на Института. Единствените роли, които наистина същест­вуват, са тези на Ландау и жена му, поверени на композитора от руско-гръцки произход Теодор Курентзис и на украинската актриса Радмила Шчеголева. „Геният трябва да бъде игран от ге­ний“ заявява Хржановски на журналиста Майкъл Идов от американското списание GQ, един от малкото, на които е позволен достъп до Инсти­тута. А Идов, както всеки друг, който стъпва вътре, независимо дали е участник или наблю­дател, трябва да спазва същия набор от прави­ла и поведение, заложени от режисьора. През це­лия си престой в Харков журналистът се облича и сресва като живеещ в края на 30-те години.

Филмът започва с неочакван анахронизъм. Будистки монах извършва ритуал на откри­та площадка. В следващия момент група учени отегчено слушат философско-религиозната дискусия между току-що пристигналия в Ин­ститута равин и игумен. За госта е организира­на специална вечеря с учените, докато няколко млади надежди на науката посещават Лев Лан­дау край болничното легло. Докато младежите чакат обяда си в столовата, сервитьорката, отегчено младо момиче с руса коса и нацупени устни, се кара с готвача, едър, мръсен и пиян. В малките часове на нощта, някои от двойки­те, присъствали на банкета, си вдигат скандал, други правят секс. Директорът на Института, сам в кабинета си, вика секретарката си, за да му донесе две купички сладолед. Едната, оказва се, е за нея. Привилегията, която ù е оказана води до размяната на двусмислени реплики. Отново в кухнята, свади и свалки между готвача и серви­тьорките, водка и шишчета за гостите. И още и още. Филмът е с продължителност три часа. Кадрите са разпилени, последователността им не винаги е логична. Сценарий няма и поведение­то на участниците зависи единствено от тях. Всичко е истинско и в следващия момент не е. Годината не е 1968 и Лев Ландау няма скоро да умре. Много от зрителите този ден ще напус­нат залата преди края на филма.

В коридорите ги очаква разходка из раз­личните помещения на съветски апартамент. Съдейки по гоблените, посудата, килимите и мебелите, собственикът ще да е бил някой от номенклатурата. Обиколката е кратка и неза­доволителна. Липсва гробницата на Пушкин, sex shop-а, арт стаята, инсталирани в Théâtre du Châtelet и все още недостъпни. „Иля намерил една табела, на която било изписано секс кино, както в едно от онези стари порно кина. Била изложена в един магазин, в който продавали само неща в този стил. Попитал собственика дали може да я купи и той му отговорил, че ако иска табелата, трябва да вземе и всичко ос­танало. Така се появила и залата, която всички наричат sex shop. „Всичко вътре идва от мага­зина”, разказва Камий (името е променено, б.а.), с която се срещнах малко след края на DAU Па­риж. За разлика от колегите ù, които още от откриването трябва да се справят с недовол­ството на посетителите, Камий напуска преди това. Причините – неопределено работно вре­ме, тормоз, липса на трудов договор и незнай­ни задължения всеки ден. На обявата за рабо­та като „асистент“ отговаря по съветите на приятелка. Тъй като срокът за кандидатства­не вече е изтекъл от няколко седмици, очаква­нията ù са минимални. Обаждат ù се три часа след като е изпратила автобиографията си. Първото интервю е с „асистентка“, която го­вори основно руски, малко английски и никакъв френски. Въпросите са общи и традиционни – опит, езици, квалификации. Следва прожекция­та на два от филмите. „И в двата, както и в други, които гледах, имаше отвратителни сце­ни – побой, изнасилване, измъчване. Иска ми се да вярвам, че бяха инсценирани. След като ги из­гледах си помислих, че току-що съм изживяла аз самата момент на насилие. И за какво? Филмите ти оставят това усещане – причиняването на насилие, заради самото него.“ Следва tête-à-tête с Иля. Въпросите, отвъд мнението ù за филми­те, стават лични. „В един момент ме попита – имаш ли куче, приятел, деца, съпруг, нещо? Имам чувството, че искаше да знае дали имам някакво задължение, заради което да не мога да се от­дам на DAU така, както той иска.“ Интервю­то, започнало в два часа, приключва към девет. Казват ù да се върне на следващия ден. Следват