Автор: Даниела Кадийска

„Имаше едно малко момиче,
което измерваше всичко с осем.
Осем е моята мъка по него.
Осем е моята ласка към него.
Осем е моята обич за него.
Осем е моят живот с него
Цялото осем е то!
Осем беше голямата цифра
на нашата много голяма любов.
Осем просто не беше цифра –
беше просто любов.“ /1/

Родена съм във времето на черно-белите снимки. Не познавам баща си. Била съм на 8 месеца, когато родителите ми се развеждат и майка ми ме оставя на баба ми и дядо ми. Това са най-великите хора в моя живот. Отгледаха ме с толкова много любов и в същото време жертви от тяхна страна. Научиха ме как да обичам, да виждам красивото навсякъде, да бъда състрадателна към хората, да помагам, да се усмихвам, когато боли… Дадоха ми всичко, но не ме научиха как да се справя с мъката от загубата на любими хора. И няма как да ме научат. Никой не може да бъде подготвен за неочакваното. Най-голямата ирония на живота ни е увереността, с която ние хората градим планове за бъдещето, а в същото време нямаме контрол дори над утрешния ден. Всички сме попадали в такава ситуация и сме виждали как само за един миг намеренията ни могат да се разбият на пух и прах, как за част от секундата можем да загубим всичко, което сме имали. В тези моменти си припомняме колко нищожни сме всъщност и колко малко зависи от нас.

Но научаваме и важен урок – да ценим това, което имаме, да се наслаждаваме на мига, защото съдбата може да бъде еднакво несправедлива и към млади, и към стари. Сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота ни, но тук нещата не опират до самите поврати и загуби, а до нашия избор в подобна ситуация – какво избираме да направим, какви избираме да бъдем. Аз съм един щастлив човек, защото падах и ставах много пъти, но оцелях и намерих смисъл да продължа. И днес съм тук, за да ви разкажа онези истини, до които стигнах, които ме промениха и ме спасиха, които ми дадоха сила да бъда с вас, тук и сега, и да възприемам тази минута като най-важна.

И така, израснах заобиколена с обич и грижи. Бях палаво дете, с богато въображение и на всичкото отгоре – амбициозна. Завърших Софийската математическа гимназия и за да не изпусна „бързия влак“, се омъжих на 19. На 21 – вече бях с две деца. Хвърлих се в живота лудешки, като не си давах сметка, че фактът, че съм израснала без родители, е оставил силен отпечатък върху психиката ми. Единствената цел в живота ми беше да бъда онази майка, която никога не съм имала. Разбира се, имах вече представа в главата си как трябва да изглежда тя, така че подчиних живота на децата си. Исках да бъда едновременно и тяхната най-добра приятелка и строгата майка, която ги учи на дисциплина и ги изгражда като характери. Приятелка бързо станах, защото разликата между нас не беше голяма. Ходехме навсякъде заедно, пиехме заедно, запознавах се с гаджетата им, ревнувахме се, обсъждахме любовите и мечтите… По-трудното в тази ситуация беше да бъда и майка – да запазя онази тънка граница между двете роли, които бях избрала да играя. Справих се, макар че преминах през доста трънливи пътища, докато намеря правилния. Но отгледах и възпитах най-прекрасните деца, за които човек може да мечтае. Йоана – голямата ми дъщеря – стана оперна певица, а Поли (малката) – балерина.

Когато те тръгнаха в първи клас (а между другото записах Поли на училище на 6 години, защото просто не си представях, че всяка година ще повтарям класовете), мен ме приеха в НБУ, І година студентка. Бях като линейка, която префучава между лекциите и всички онези дейности, в които двете ми дъщери се впускаха, за да научат повече за света и да открият своето място в него. Но бях щастлива! Всичко правех с радост и усмивка и го приемах от добрата му страна. И недоспиването, и жертвите… и всичко си струваше.

Благодарна съм за всички онези моменти, които изживяхме заедно – за всяка усмивка и всеки поглед изпълнен с любов, вяра и оптимизъм, с които ме даряваха. Благодарна съм, че ме направиха най-гордата майка и всеки ден ми подаряваха обичта си.

Двете поеха по свой път, който харесваха, и за който мечтаеха. Започнаха изявите на сцена, конкурсите в търсене на по-голямото предизвикателство.

Това отведе Поли през 2009 в Ню Йорк на един от най-престижните американски балетни конкурси, където стигна до финалите. Там беше забелязана от директорите на The Rock School, Филаделфия – образователна институция изградила репутация на една от най-добрите в сферата на танцовото изкуство. Предоставиха ù пълна стипендия за обучение. Да замине в Щатите и да танцува на голяма сцена беше мечтата ù и тя беше готова на всичко, за да я реализира. И получи шанс. Искам да отбележа, че в The Rock School се обучават деца от цял свят, но за първи път българка спечели стипендия.

За много кратко време в тази чужда страна Поли бе обградена с уважението и обичта на своите педагози и колеги. Израсна духовно и професионално. Нейни снимки бяха поставени на фасадата на училището. Всички ù предричаха бляскаво бъдеще. Беше толкова развълнувана, когато ми съобщи, че специално за нея хореографът Джъстин Алън е създал пиесата „Превъплъщението“ и репетициите текат с пълна сила.

  1. Използвах стихотворението на поета Вътьо Раковски „Сто“ като начало на моята история, защото
    много го харесваме, но замених 100, с числото 8 и се надявам да разберете защо.