Из „Строителите на съвременна България” на Симеон Радев:

С Чардафона замина от Конаре и една героична мома, Делка Шилева, негова годеница…

Дружината цепеше мълчаливо росната трева на ливадите и оръжието блещеше под лунния блясък. Тя скоро доближи до Пловдив. Казал бе някой, че според един от условните знаци на полунощ ще се издигне пламък над града; но конарци не виждаха никакъв пламък; само тепетата блещукаха, както обикновено, с безбройните мънинки светлинки на своите прозорци. Внезапно се чу глухо тънтене, което идеше по пътя откъм Пловдив. Чардафон изкомандува на хората си да легнат в тревата и да турят по един патрон в пушките си. Дружината обаче се смути; някои започнаха да изказват съжаления, че са тръгнали по такова опасно приключение. Тогава Делка Шилева скочи на крака и каза:

– Не ви е срам, стари мустакати мъже! Погледнете на мене, която съм слаба жена, най-млада помежду ви!

…Когато той (Кръстевич) пристъпи да се качи във файтона, конете, уплашени от виковете, почнаха да се изправят на задните си крака. Най-сетне той успя да се намести. Веднага дружината на Чардафона обиколи колата с голи саби и образува жива стена около нея. Когато файтонджията се готвеше да тръгва, двама конарци разбутаха навалицата и отвориха път за Делка Шилева, която се качи в колата и седна надясно от пашата с извадена сабя в ръка. Тая сцена, устроена от дядо Райчо и от Чардафона, много се понрави на публиката, която викаше „Браво!“ Пашата обаче бе крайно огорчен, загдето туриха да го придружава една селянка, и се оплака от това унижение:

– Това вий ли го правите, Николаев? – обърна се той към майора.

Но тълпата го пресече:

– Хората ти правят чест, като ти дават мома.

Делка Шилева – Светла Янчева.

В димитровградския театър имаше един актьор, роден за кино – Петьо Кръстев. И до днес ме яд, че той се размина с образа на хъша Керпията. Съдбата му може би щеше да е друга…

Из моята режисьорска книга „Съединението”:

Как бихте се държали, ако насреща ви стои човек като Керпията? Човек буен, несдържан, нюхал барут от детските си години, видял и патил, със самочувствие и позиция вече! Да му четете нотация, да го поучавате – няма да има резултат!

Захари подава на Фани филцовата си шапка.

Захари:

                              Фани, отивай! “Шапка слагам!”

Фани:

Аз не мога туй да го сторя! Аз съм преминала тез дивотии, бърка ми възпитанието!

                                                 Захари (строго):

Фани, аз не те пращам шеги да си играеш! Пращам те с умисъл!

 Фани припряно се затичва да изпълни задачата. Музиката свири ексез (или англез, или кадрил). Не може да се разпознае танца, защото новомодните стъпки не се отдават на тия хора, трогателно бързащи да наваксат петвековното закъснение. Дългата европейска рокля съседства с антерийка, със сукманче. Цървулки стъпват наред с високи “попски” обувки. Фани от многото препиране си отпорва подметката на дясната чепичка; това за нея е тъжно събитие, но не я спира. Керпията танцува и нищо не подозира. Фани слага шапката върху главата на неговата партньорка.

                                                 Фани:

                              Шапка слагам!

Партньорката се дръпва покорно и тръгва с шапката да си търси късмета с друг кавалер, а Фани полага ръчица в лапата на Керпията.

Керпията:

Бре?! Приятно ми е – Керпиев. В Сърбия – Керпиич. В Румъния – Керпеску.

Похващат се и валсуват. Фани безвъзвратно се влюбва в него.

Керпията:

В Гърция – Керпиадис, по арнаутски – Черкин-Керпи!

Керпията – Петьо Кръстев

А Фани щеше да е Марианчето Крумова. Театърът ме бе събрал отново с „крадлата на знамето”. Мариана бе в димитровградската трупа, беше вече актриса. Не само по звание! Не можех и да си помисля, че няма да я взема.