Ала споменът за неотдавнашната депресия подир „Да отвориш рана” бе пресен и аз примирено попитах какво ми се препоръчва. Предлагаше ми се да направя епичен филм по „Бригадата” на Веселин Андреев. Уважавах този автор, оценявах усилията му да възстанови възможната истина за младежките си години в отряда „Чавдар”, но Пълномощникът беше жив и управляваше държавата, Командирът бе министър на отбраната и  настояваше младежта да се възпитава в милитаристичен дух…

Отказах. Попитах:

– Друга тема?
– Направи за Дамян. От филма на Христо Ковачев.

Дамян бе строител с чепат и противоречив, скандален характер. Работеше по големите строежи и влизаше в конфликт с голямото началство, без да му пука. Христо Ковачев разказваше в документалния си филм за яростна разпра с първия секретар на БКП във Варна.

– Конфликтът с първия секретар на Варна да го има ли в сценария? – попитах.
– Не, разбира се. Не! Конфликтът може да е на ниво секретар на първичната организация.
– Е, тогава няма как да стане!
– Помисли си! Казах ти – ще правиш това, което ние ти посочим! Свободен си.

Отидох да правя театър. На учебната сцена на ВИТИЗ поставих „Антигона” на Жан Ануи заради Таня Шахова. Бях й помагал да влезе в института. Тя вече го завършваше без значима роля. Антигона й донесе признание. Сприятелих се със състудентите й. Шестима от тях отидоха в Димитровград. Присъединих се. Направих там „Пигмалион” на Бърнард Шоу – да видя как той е пипнал темата. Таня Шахова игра Елиза Дулитъл. В същия сезон – Жулиета в постановка на Маргарита Младенова. Получи награда за най-добра млада актриса на годината.

Чаках да сменят генералния. Нито го сменяха него, нито партийната повеля.

Дойде 84-та година. Аз репетирах в Димитровград „Солунските съзаклятници” на Георги Данаилов. Дотърча секретарката на директора:

– Обадиха се от кабинета на другаря Георги Йорданов. Утре в десет часа да сте при него!

Междувременно бях се нанесъл в апартамента на „Мусагеница” и съседът отдолу, човек от антуража на властимащите, пишеше доноси срещу пианото на Марина. Къде ли не! Вече ме бяха привиквали в ректората на ВИТИЗ, в градския комитет на БКП, в Централния… Реших, че се налага обяснение пред председателя на Комитета за култура заради поредното оплакване.

Ала в чакалнята заварих генералния директор, който, невинно почервенял, ме лъжеше в очите, че не знаел защо сме били поканени на среща.

Георги Йорданов заяви:

– Възлагаме ти филм за Съединението! Догодина се навършват сто години от това велико събитие!

И заприказва за Съединението. Ако се бе готвел специално, то значи имаше феноменална памет. По-вероятно е наистина да притежаваше добри исторически познания, защото загреба надълбоко из материала.

Нямаше нужда да ме убеждава. Когато през 70-те издадоха „Строителите на съвременна България”, Симеон Радев се нареди до любимите ми Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Ние с Георги Йорданов започнахме да се надпреварваме, цитирайки ярки кинематографични епизоди. Той каже как Алеко паша сменил феса с калпака, аз – как плакал стражарят на пловдивския префект  в Голямо Конаре; той – за Захари при Кръстевич, аз – за Делка Шилева на файтона…

По някое време държавникът се усети:

– Само да не направите Чардафон главен герой! Нали знаете какво е писал Димитър Благоев?

Знаех, знаех… Но и нямах такова намерение. Чардафон – като водещ разказа – щеше да дублира Дилбер Танас. (Забележете, аз вече се бях вкарал във филма!) Главен герой трябваше да бъде, щеше да бъде Захари Стоянов! Откога ме сърбяха ръцете за него, още от „Да отвориш рана”! Медвенското овчарче, научило се да чете едва ли не на двайсет години.

Из „Строители на съвременна България” на Симеон Радев:

Захари бе публицист с живо въображение и оригинална литературна дарба, един голям хуморист, най-големият безспорно с Ботева и Алеко Константинова. Той не бе ходил на училище (Захари Стоянов е завършил само Медвенското начално училище) и бе се научил да чете в комитетите. Той четеше много, каквото му попаднеше, с жадност. В неговата глава вееха най-разнообразните влияния: хайдушкият национализъм, съзаклятническата романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистическа мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите – всичко това, кипящо и в най-невъобразимия порядък и господствувано при все това от естествената сила на един интуитивен ум.

Написал е една от най-гениалните български книги! Вечният Втори, комуто не стиска да стане Първи, а историята му го налага! А може би затова Съединението се е пръкнало, защото е нямало един началник, а мнозина са бабували…

– Сценарият ще възложим на Вера Мутафчиева! – рече Георги Йорданов.

Бяхме се срещали с нея по повод „Мера споредъ мера”, проведохме тогава смислен разговор. Съгласих се. Съгласих се, макар да знаех и вярвах, че режисьорът трябва да е един от родителите на сценария, да е в писането от самото начало.

Съгласих се и заради робското преклонение пред властта, което ми бе внушавано от мъничък… И сбърках.

Няма да тревожа паметта на Вера Мутафчиева. Ще кажа само, че тя написа сценарий, който аз не харесах. Тя пък не прие моята режисьорска книга, изградена изцяло върху Симеон Радев и „Чардафон Велики” на Захари Стоянов. Историческите й консултанти (трима на брой, едната от тях съпруга на член на Политбюро) също се опълчиха против мен. Привикаха ме на очна ставка с тях при секретаря по идеологията в ЦК на БКП. Примирение не се получи, а и нямаше опит за разбирателство. Напротив, идеологът ни продиктува дванадесет задължителни поправки, които трябвало да се нанесат в сценария. Няма да ви отегчавам с всичките. Ще спомена само две, за да разберете безсмислието на това начинание – да се ръководи творчески процес.

Едната препоръка изискваше обстойно да се покаже Берлинския конгрес. Нищо против, на този конгрес има забележителни епизоди. Какво струва само нощното явяване на Бисмарк! Турските делегати на конгреса нещо се опъвали. И така, и иначе ги уговаряли – не им увирали главите! Тогава Бисмарк навлича парадната бойна униформа, с шлем, и в напредналата нощ нахълтва в шатрата им. Тракането на шпорите му буди турските делегати от дълбок сън. Те се надигат в постелите, а окованият в доспехи Бисмарк им повелява незабавно да подпишат. И те, стреснати, сънени, по бели гащи турят парафите…

Но на резонното ми възражение, че само по себе си изобразяването на Берлинския конгрес е цял филм, ми се каза:

– Не се обсъжда!

Другата препоръка бе да сме били представили как Цветан Радославов бил съчинявал „Мила родино”… Знайно е, че този момък, студент в Австрия, за да участва като доброволец в Сръбско-българската война, се връща по Дунава с кораб. И на борда му написва прочутия текст. Но нерде  Захари Стоянов и героите около него, нерде – кораб по Дунава. Това не се вписваше в стилистиката на филма. Казах го. Отговорът:

– Не се обсъжда! Нали знаете кой предложи „Мила родино” да стане химн?

Знаех… Другарят Живков…

Стана ми ясно, че филмът няма да го бъде и рекох:

– Добре. Филмът си има сценаристка. Нека тя да отрази промените, а аз ще реагирам впоследствие в режисьорската книга.

Промените не бяха отразени; до филм не се стигна…

А ме е жал! Как ме е жал!