Радослав Спасов, Георги Тодоров-Жози и аз търсим места за снимки на „Съединението”

Забавна закономерност се случваше след всеки успешен филм – засипваха ме със сценарии по темата на току-що свършения. След „И дойде денят” – партизански истории. След „Авантаж” – криминални. След „Мера споредъ мера” – спомени на македонски бежанци, героични летописи на борбите… Но също така закономерно се изчерпваше моят ищах да обработвам територии, които вече съм ожънал. А можеше много лесно да се скалъпва филм, подобен на предходния – имаш увереност, че познаваш материала, усвоил си езика, опознал си клопките на фабулата… Не ме влечеше. И след „Мерата” аз рационално си наложих да сменя жанра и тематиката.

В колективите на Студията работеше умен и кадърен редактор – Иван Дечев. Бяха приятели с Тончо Жечев.Той ми даде неговата книга „Теорията и историите на един Пигмалион”. И за дълго време, за седем години, ме обсеби Пигмалион.

Аз бях вече даскал и страстта да моделираш някого, в когото вярваш, когото обичаш, ми се бе усладила…

Книгата на Тончо бе разположена и в наши дни, но и в далечното минало – шести век преди нашата ера, елинизацията на Черноморието. Зарових се в дебелите книги за гръцката цивилизация; в Омир, Есхил, Еврипид, Аристофан, Сократ, Платон; привлякох ги като съавтори – в смисъл, че си присвоявах от текстовете им това, което ми вършеше работа.

От онази студентска среща с Вайда във ВГИК бях запомнил и друга негова заръка. На въпрос „Какво е главното умение на режисьора?” Вайда отвърна:

– Да краде. Да краде от тези преди него. И да внимава да не го хванат! Най-големият крадец в историята на културата се казва Уилям Шекспир. Почти всички фабули на пиесите си е откраднал от предшественици… Но тях никой не ги помни.

А Джим Джармъш така агитира за кражбата:

„Нищо не е вече оригинално. Крадете от всяко нещо, което отеква и във въображението ви и го провокира. Поглъщайте стари филми, нови филми, музика, книги, картини, поеми, сънища, произволни разговори, архитектура, мостове, улични знаци, дървета, облаци, тела от вода, светлини и сенки. Избирайте да откраднете само онези неща, които говорят директно на душата ви. Ако го направите, вашата работа (и кражбата ви) ще бъдат истински, автентични. Автентичността е безценна; оригиналността не съществува. И не се грижете да прикривате своя апашлък – хвалете го, ако имате нужда. Във всеки случай, винаги помнете какво казва Жан-Люк Годар:

 „Не е важно откъде вземате нещата – важно е къде ги слагате.”[1]

Аз така потънах в древна Елада, че дори слушах рецитации на древногръцки език. Беше увлекателна мелодиката му – като песен, без ударения.

Представих на съвета на колектива сценария „Резерват”. Не бяха във възторг, ала след успеха на „Мерата” не посмяха да ме спрат. Повечето изказвания завършваха с изречението „Вярваме в режисьора и се надяваме той да си вижда филма”.

Приетият сценарий опря до генералния директор и неговия „мини-съвет”. Там вече без колебание ме отрязаха. Генералният беше с философско образование. Нали вече казах, че преподаваше марксизъм-ленинизъм. В моя текст на финала траки и елини, безмилостно изтребвали се по-рано, се примиряваха, след като чумата бе вършала из земите им.

– Каква е основната ти идея? – ехидно се позасмя генералният. – Че ние трябва да се примирим с нашите идеологически противници? Няма да мине тая!

Не беше глупав – такова бе уж закодираното ми послание. Не беше глупав, а не беше и прикрит. Каза ми в пряк текст:

– От тук нататък ще правиш такива филми, каквито аз ти посоча. Иначе…
– Иначе?
– Иначе, докато аз съм директор, няма да правиш кино.

Бяха ми съобщили информирани приятели, че в идеологическия отдел на ЦК на БКП се приела поредната директива – да се ръководи културния процес. Как? Опростено казано – даровитите творци да работят по поръчкови теми. Естествено, че се отнасях към този почин като към глупост. Вярвах и досега съм убеден, че творческият импулс с какво да се заемеш е много личен, подсъзнателен, неопределим акт. Хайде, ще оставя себе си настрани, за да не изглеждам маниак. Чета лекции за кино езика на големите майстори в киното – от Били Уайлдър и Хичкок, през ония които сътвориха модерния език през 60-те и 70-те (Фелини, Бергман, Бунюел, Антониони, Тарковски, Трюфо – да не изброявам всичките), та до Ханеке и Андершон в наши дни. Не преставам да се изумявам как ненадейно, на най-неподходящо място, случайно са им хрумвали идеите за великите филми. Мога да допусна, че това е намеса на Провидението, но не и повеля на идеологически отдел.

Има един чуден стих на Марко Ганчев, който героят ни в „АкаТаМуС” цитира:

на глагола „мога“

е чуждо повелителното наклонение.

Опитай се, кажи

на някого: „Можи!“.

Опитайте, кажете

на някои: „Можете!“.

……………………..

И аз самият

мога нещичко и знам,

че можещият сам си заповядва.

Сам.[2]

[1] Nothing is original. Steal from anywhere that resonates with inspiration or fuels your imagination. Devour old films, new films, music, books, paintings, photographs, poems, dreams, random conversations, architecture, bridges, street signs, trees, clouds, bodies of water, light and shadows. Select only things to steal from that speak directly to your soul. If you do this, your work (and theft) will be authentic. Authenticity is invaluable; originality is nonexistent. And don’t bother concealing your thievery – celebrate it if you feel like it. In any case, always remember what Jean-Luc Godard said: “It’s not where you take things from – it’s where you take them to.” https://www.imdb.com/name/nm0000464/bio?ref_=nm_dyk_qt_sm#quotes

[2] https://chitanka.info/book/8627-smeshna-tyga