1. Всяко лице има пра­во на свобода на словото; това право включва свободата да търси, да получава и да разпрос­транява сведения и идеи от всякакъв вид, не­зависимо от границите, било устно, писмено, печатно или като произведение на изкуство­то или чрез каквото и да е друго средство по свой избор.
  2.  Упражняването на правата, предвидени в точка 2 на този член, е свърза­но със специални задължения и отговорности. Следователно то може да бъде подложено на известни ограничения, които трябва обаче да бъдат изрично предвидени от закона и които са необходими:

а) за зачитане на правата или на доброто име на другите;

б) за защита на националната сигурност, на обществения ред, на народното здраве или морал.“

Чрез чл. 15 от Международния пакт за икономически, социални и културни права се гарантира достъпът на лицата до културен живот, като:

а) да участва в културния живот; б) да се ползва от научния прогрес и приложението му; в) да се ползва от защитата на моралните и материалните интереси, произтичащи от всякакво научно, литературно или художест­вено произведение, чийто автор е то.

  1. Мерките, които държавите – страни по този пакт, ще вземат, за да осигурят пълно­то осъществяване на това право, трябва да включ­ват и такива, необходими за запазването, развитие­то и разпространяването на науката и културата.
  2. Държавите – страни по този пакт, се задъл­жават да зачитат свободата, необходима за научно­изследователска работа и творческа дейност.
  3. Държавите – страни по този пакт, признават ползата, която може да се извлече от насърчаването и развитието на международни контакти и сътруд­ничество в областта на науката и културата.

Също така специфична форма на свободата на изразяване на мнение е свободата на достъп до ин­тернет. В решение от 10 юни 2009 (№ 2009-58 DC) френският конституционен съвет например из­рично посочва, че свободата на изразяване включва и свободата на достъп до интернет. Конститу­ционният съвет излага също редица основни прин­ципи относно ограничението на достъпа до интер­нет. Ограниченията върху правото на хората на достъп до онлайн комуникационни услуги могат да бъдат разпоредени само от съдия след провежда­не на справедлив съдебен процес и трябва да бъдат пропорционални. Констатирайки, че „с оглед на ха­рактера на свободата, гарантирана от член 11 от Декларацията от 1789, законодателната власт не може … да предоставя правомощия [за ограничаване или преустановяване на достъпа до интернет] на административните органи с оглед защитата на притежателите на авторски и сродни права“, Кон­ституционният съвет обявил за противоконсти­туционни законовите разпоредби, предвиждащи блокирането на достъпа до интернет в случаи на нарушаване на авторски права без преди това да е постановено съдебно решение. Той приема, че преустановяване на достъпа може да бъде разпо­редено само след съдебен процес и то като допъл­нителна санкция.

С оглед обстоятелството, че законодател­ството във връзка с интернет, в светлината на бързо променящите се нови технологии, е особе­но динамично и фрагментирано, е трудно да се очертаят общи стандарти, основаващи се на сравнение на правната уредба в държавите член­ки на Съвета на Европа. Проучване, извършено от ЕСПЧ на законодателството на двадесет държа­ви членки (Австрия, Азербайджан, Белгия, Чехия, Естония, Финландия, Франция, Германия, Ирлан­дия, Италия, Литва, Холандия, Полша, Португалия, Румъния, Русия, Словения, Испания, Швейцария и Обединеното кралство) разкрива, че правото на достъп до интернет е защитено на теория от конституционните гаранции, приложими към сво­бодата на изразяване и свободата да се получават идеи и информация. Правото на достъп до интер­нет се счита за присъщо на правото на достъп до информация и комуникация, защитено от на­ционалните конституции и включва правото на всяко лице да участва в информационното обще­ство и задължението на държавите да гаранти­рат достъп до интернет на техните граждани. Следователно може да се заключи от всички общи гаранции за защита на свободата на изразяване, че правото на безпрепятствен достъп до интер­нет следва също да бъде признато като прирав­нено към свободата на изразяване.

В тази връзка ЕСПЧ приема, че чл. 10 от Евро­пейската конвенция гарантира свобода на изра­зяване на „всеки“. Не се прави разграничение въз основа на естеството на преследваната цел или ролята на физическите или юридическите лица при упражняването на тази свобода /2/. Той се при­лага не само по отношение на съдържанието на информацията, но и на средствата за разпрос­траняването ù, доколкото всяко ограничение, наложено върху тези средства, по необходимост въздейства на правото да се получава и разпрос­транява информация /3/. По сходен начин Съдът многократно е подчертавал, че чл. 10 гарантира не само правото да се разпространява информа­ция, но също и правото на обществеността да я получава /4/.

В националното законодателство основният акт, в който намираме защита на свободата на изразяване, е Конституцията.

В класификацията на конституционно опре­делените права и свободи, свободата на изразя­ване заема място сред основните права. Логичен е въпросът каква е разликата между правата и сво­бодите. За разлика от правата, които трябва да бъдат гарантирани от държавата, за реализация на свободите не трябва и не може да се разчита на властова санкция. Това означава, че държавата не е длъжна да създава условия за упражняване на личните свободи и още повече по отношение на тях трябва да се придържа към оскъдна правна уредба. Към правото на свободно изразяване Кон­ституцията присъединява и свобода и тайна на кореспонденцията и на другите съобщения, сво­бода на съвестта, свобода на мисълта, свобода на сдруженията, свобода на художественото, науч­ното и техническото творчество.

По своето определение правото на изразява­не на мнение е вид политическо право, включващо възможността да се изразява позиция чрез слово, звук, изображение или по друг начин и забраната за цензура, както и конституционно защитената възможност да се търси, получава и разпростра­нява информация. Освен това трябва да се при­съедени и културният аспект на свободата на изразяване, включена в категорията на културни­те права и обхващаща правото на достъп до кул­турните ценности, свобода на художественото, научното, техническото и другите видове твор­чество, защита на изобретателските, автор­ските и сродните им права, право на участие и на достъп до културния живот5.

Упражняването на конституционното право на свободно изразяване през практиката на Кон­ституционния съд, Върховния касационен съд и Върховния административен съд възприема след­ните базисни ограничения, потвърдени в съдебни решения: