обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и мора­ла, както и на репутацията или правата на други­те, за предотвратяване разкриването на инфор­мация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на право­съдието.“

Свободата на изра­зяване принадлежи към групата на т.н. „квали­фицирани права“. Това оз­нача, че правото може да бъде ограничавано с цел да се защити обществе­ния интерес и/или пра­вото на друго лице. Израз на тази възможност е даден в § 2 на цитирания чл. 10, за който трябва да бъдат известни следни­те уточнения:

Намесата или огра­ничаването на правото трябва да бъде оправда­на, законна и да преслед­ва легитимна цел. Меха­низмите за ограничаване на правото трябва да се залегнали в закон, да са известни, ясни и проследими. Ограничаване­то трябва да бъде необходимо като синоним на разумно, трябва да бъде и пропорционално. Дори и да преследва легитимна цел, ограничаването няма да бъде допустимо, ако използваните сред­ства са прекомерни, произволни или несправедли­ви. Националните власти са длъжни, отчитайки обществените нагласи, традиционни връзки в обществото и заложената тенденция за разви­тие, да балансират личните интереси спрямо обществения интерес. За да изпълнят адекват­но това свое задължение, държавите имат право на т.н. „свобода на преценка“, предоставена им по силата на Конвенцията. Свободата на преценка съществува в резултат на обективното отчи­тане на разликите в социалните системи, неза­висимо от еднаквите форми на държавно устрой­ство. Разбира се, свободата на преценка от своя страна подлежи на контрол и винаги може да бъде коригирана с решение на ЕСПЧ.

Под това наблюдение изглежда, че Цензура­та е лишена от основните си оръжия – манипу­лация и страх. В допълнение Съдът припомня, че свободата на изразява­не е приложима не само към информация и идеи, които се възприемат благосклонно или са счи­тани за безобидни или се гледат с безразличие, но също така и към тези, които обиждат, шоки­рат или смущават, като към всяка форма на из­разяване се прилагат по еднакъв начин, с еднаква сила и еднакво изискване за аргументация, огра­ниченията на параграф 2 на чл. 10 от Конвенци­ята.

Тук интерес пред­ставляват няколко дела пред ЕСПЧ, коментира­щи обхвата на свобода­та на изразяване в кон­текста на законово определеното ограничаване и защитата на обществения интерес.

“В кориците“ на делото ANIMAL DEFENDERS INTERNATIONAL СРЕЩУ ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО от 2013 година, подложило на детайлно обсъжда­не съотношението между политическата рекла­ма и обществения индекс, четем следното:

“Забраната на политическата реклама без­спорно представлява намеса в изразяването на възгледи, намеса в свободата на изразяване. За­това и изискването към държавата за обоснова­ването ù е „високо“ и, съответно, свободата на преценка – малка. Основополагащата логика на демократичния процес е, че ако конкуриращи се възгледи, становища и политики бъдат подложе­ни на публично обсъждане и обществен контрол,

с времето добросъвест­ността надделява над недобросъвестността и правилното надмогва не­правилното. Трябва да се предположи, че ако ù бъде дадено време, обществе­ността ще направи до­бър избор, ако в хода на де­мократичния процес тя има право на избор. Обаче е много желателно обхва­тът на дебата да бъде на едно разумно равнище. Това се постига, когато в публични дискусии се изразяват различни мне­ния, противопоставят се едно на друго, дават се отговори и се обсъждат. Дълг на радио- и телеви­зионните оператори е да постигнат тази цел по безпристрастен начин, като представят балан­сирани програми, в които да могат да се разискват всички законосъобразни възгледи. Тази цел няма да бъде постигната, ако кръгове, чиито интереси са добре подплатени с финан­си, и които не са политически партии, могат да използват силата на парите, за да ланси­рат възгледи, които могат да бъдат правилни или неправилни, привлекателни или не за про­гресивните умове, полезни или вредни. Опасността се състои в това, че цели, които по своя­та същност са политически, могат да бъдат приети от об­ществеността не защото са доказали правилността си в публичен дебат, а защото об­ществеността е била повлияна да ги приеме поради насаждане­то им чрез непрекъснато по­втаряне. Правото на другите включва и правото те да бъдат защитавани от възможната вреда от пристрастната поли­тическа реклама. Демокрацията се основава на нещо повече от принципа един човек – един глас. Тя се основава на възгледа, че всеки човек е равностоен. Все­ки да може да формира своето собствено мнение по важните въпроси на деня. За това е не­обходим свободен обмен на ин­формация и идеи. Трябва да приемем, че някои хора разполагат с повече сред­ства, с които могат да разпространя­ват своите възгледи. Но ние искаме да избегнем по-големите изкривявания, до които ще доведе неограниченият достъп до радиото и телевизията. Така че този казус не се отнася само до допустимите ограничения на сво­бодата на изразяване. Става дума за уравновесяване на двете най-важни съставки на демокрацията: свободата на изразяване и равнопоставеността на гласоподавателите.“

Очевидно днес „свободата на из­разяване на мнение“ има своя отвоюва­на и защитена територия. Намесата на властта е допустима, но ограниче­на. Но най-вече аргументирана.

В допълнение и описвайки тери­торията на свободното изразяване трябва да бъдат посочени и още два международни акта – Международни­ят пакт за граждански и политически права (обн. 1978) и Международният пакт за икономически, социални и кул­турни права (обн. 1976).

Съгласно чл. 19 от Международ­ния пакт за граждански и политически права:

“1. Никой не може да бъде обезпоко­яван за убежденията си.