обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.“
Свободата на изразяване принадлежи към групата на т.н. „квалифицирани права“. Това означа, че правото може да бъде ограничавано с цел да се защити обществения интерес и/или правото на друго лице. Израз на тази възможност е даден в § 2 на цитирания чл. 10, за който трябва да бъдат известни следните уточнения:
Намесата или ограничаването на правото трябва да бъде оправдана, законна и да преследва легитимна цел. Механизмите за ограничаване на правото трябва да се залегнали в закон, да са известни, ясни и проследими. Ограничаването трябва да бъде необходимо като синоним на разумно, трябва да бъде и пропорционално. Дори и да преследва легитимна цел, ограничаването няма да бъде допустимо, ако използваните средства са прекомерни, произволни или несправедливи. Националните власти са длъжни, отчитайки обществените нагласи, традиционни връзки в обществото и заложената тенденция за развитие, да балансират личните интереси спрямо обществения интерес. За да изпълнят адекватно това свое задължение, държавите имат право на т.н. „свобода на преценка“, предоставена им по силата на Конвенцията. Свободата на преценка съществува в резултат на обективното отчитане на разликите в социалните системи, независимо от еднаквите форми на държавно устройство. Разбира се, свободата на преценка от своя страна подлежи на контрол и винаги може да бъде коригирана с решение на ЕСПЧ.
Под това наблюдение изглежда, че Цензурата е лишена от основните си оръжия – манипулация и страх. В допълнение Съдът припомня, че свободата на изразяване е приложима не само към информация и идеи, които се възприемат благосклонно или са считани за безобидни или се гледат с безразличие, но също така и към тези, които обиждат, шокират или смущават, като към всяка форма на изразяване се прилагат по еднакъв начин, с еднаква сила и еднакво изискване за аргументация, ограниченията на параграф 2 на чл. 10 от Конвенцията.
Тук интерес представляват няколко дела пред ЕСПЧ, коментиращи обхвата на свободата на изразяване в контекста на законово определеното ограничаване и защитата на обществения интерес.
“В кориците“ на делото ANIMAL DEFENDERS INTERNATIONAL СРЕЩУ ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО от 2013 година, подложило на детайлно обсъждане съотношението между политическата реклама и обществения индекс, четем следното:
“Забраната на политическата реклама безспорно представлява намеса в изразяването на възгледи, намеса в свободата на изразяване. Затова и изискването към държавата за обосноваването ù е „високо“ и, съответно, свободата на преценка – малка. Основополагащата логика на демократичния процес е, че ако конкуриращи се възгледи, становища и политики бъдат подложени на публично обсъждане и обществен контрол,
с времето добросъвестността надделява над недобросъвестността и правилното надмогва неправилното. Трябва да се предположи, че ако ù бъде дадено време, обществеността ще направи добър избор, ако в хода на демократичния процес тя има право на избор. Обаче е много желателно обхватът на дебата да бъде на едно разумно равнище. Това се постига, когато в публични дискусии се изразяват различни мнения, противопоставят се едно на друго, дават се отговори и се обсъждат. Дълг на радио- и телевизионните оператори е да постигнат тази цел по безпристрастен начин, като представят балансирани програми, в които да могат да се разискват всички законосъобразни възгледи. Тази цел няма да бъде постигната, ако кръгове, чиито интереси са добре подплатени с финанси, и които не са политически партии, могат да използват силата на парите, за да лансират възгледи, които могат да бъдат правилни или неправилни, привлекателни или не за прогресивните умове, полезни или вредни. Опасността се състои в това, че цели, които по своята същност са политически, могат да бъдат приети от обществеността не защото са доказали правилността си в публичен дебат, а защото обществеността е била повлияна да ги приеме поради насаждането им чрез непрекъснато повтаряне. Правото на другите включва и правото те да бъдат защитавани от възможната вреда от пристрастната политическа реклама. Демокрацията се основава на нещо повече от принципа един човек – един глас. Тя се основава на възгледа, че всеки човек е равностоен. Всеки да може да формира своето собствено мнение по важните въпроси на деня. За това е необходим свободен обмен на информация и идеи. Трябва да приемем, че някои хора разполагат с повече средства, с които могат да разпространяват своите възгледи. Но ние искаме да избегнем по-големите изкривявания, до които ще доведе неограниченият достъп до радиото и телевизията. Така че този казус не се отнася само до допустимите ограничения на свободата на изразяване. Става дума за уравновесяване на двете най-важни съставки на демокрацията: свободата на изразяване и равнопоставеността на гласоподавателите.“
Очевидно днес „свободата на изразяване на мнение“ има своя отвоювана и защитена територия. Намесата на властта е допустима, но ограничена. Но най-вече аргументирана.
В допълнение и описвайки територията на свободното изразяване трябва да бъдат посочени и още два международни акта – Международният пакт за граждански и политически права (обн. 1978) и Международният пакт за икономически, социални и културни права (обн. 1976).
Съгласно чл. 19 от Международния пакт за граждански и политически права:
“1. Никой не може да бъде обезпокояван за убежденията си.