Цензура, цензурирам, цензурирай се, не­цензурен. Това може би са думите, поставени в първите десет цивилизоващи модела, тре­тирани като базови от обществената док­трина на 20. век и успешно обогатявани през настоящия. „Ще трябва да цензурирате пове­дението си“, чуваме да казват преподаватели­те в клас, когато искат да обърнат внимание върху ограниченията, налагани от съвместното ни живеене. „Ще цензурираш езика си или ….“, не сдържа нервите си поставеният на изпитание родител, който иска да е едновременно строг, ав­торитетен, но и приятел на детето. „Цензурата е ограничен инструмент на властта, чрез който тя предпазва обществото от недобросъвестни влияния и намеси“, научава с възмущение зрелост­никът, от когото се очаква да бъде достоен чо­век и добър гражданин. Да не споменаваме за лю­бимите нецензурни думи.

Вече не възприемаме цензурата като общест­вен феномен, натоварен с осъдителната присъда на свободната личност. Съвременното общество използва по-прагматичен подход с презумп­цията, че така ще ограничи негативните въз­действия от ограничаването на индивидуалното изразяване чрез прилагането на обективни норми. В един по-широк тълкувателен контекст можем да приемем законодателната система като вид цензура, позволяваща индивидуалната реализация и себеизразяването в зададени граници, без да се засягат права и свободи на други лица.

Така става по-ясно задължението на всяка държава да осигурява чрез собствената си юрис­дикция правата и свободите на гражданите. От 4 ноември 1950 година това правило заляга като основен текст (чл. 1) в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свобо­ди1. Оттогава, можем да кажем, цензурата е по­ставена под наблюдение и анализ през съдебната практика на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

Чл. 10 от Конвенцията гласи: