След смъртта на Франко като че ли избягвате поли­тическите теми. Какво е отношението ви днес към политическото кино, към Гражданската война в Испания?

– Не се считам за политически режисьор, макар че съм се вдъхновявал от творби на испански майстори на политическото кино като Хуан Антонио Бардем… За съжаление, изтеклото време някакси отдалечава и смекчава съби­тията. Нашите деца и особено внуците въз­приемат тази тема като праисторическа. С новелата „Тази светлина“ се опитах да покажа един обективен подход към фактите и съби­тията на войната, която лично съм преживял. Бях дете, когато гледах бомбардировките над Барселона. Винаги съм бил с леви убеждения – на страната на републиканците. За жалост, ситуацията у нас се преобърна. Всъщност ни­кога не съм създавал чисто политическо кино. Ненавиждам обаче демагогията. А темата за братоубийствената Гражданска война не ме напуска…

Доколкото зная, Бунюел е бил ваш близък приятел – двамата еднакво мразите сантименталността…

– Много близък – нямахме тайни един от друг… Лесно е да разплачеш публиката, по-трудно е да я раз­веселиш. У мен обаче продължава да живее Бор­хес – той беше крупен писател, а аз се опитвах да пиша в сянката му.

Страдате ли за унищожаването на малките уютни квартални кина, в които се възпитаваха поколе­ния наред?

– Съвременната картина безспорно е тъжна. Аз лично предпочитам да гледам филми у дома си и то сам. Това е истинското ми удоволствие. Все едно, че слушам музика.

Предпочитате сам да пишете сценариите на творби­те си. Понякога променяте основни ситуации от първоизточника като финала на „Кармен“, кой­то във филма ви е отворен, докато в операта дон Хосе убива Кармен.

– В операта никога нищо не е окончателно, вклю­чително и декорите. Каквото и да предложа, често се променя. Винаги се старая да внеса на сцената повече движение. Но се оказа, че преди да отправя предложение, трябва да питам дири­гента. За реализацията на филма бях силно впе­чатлен от балетната постановка на Гадес, от съчетанието на хореография и музика, основа­на върху испанския фолклор. В моите сценарии само посочвам артистите, които ще участ­ват в ролите. Не изграждам сюжет и действие. Най-трудно в сценария е да се напише – тук има танц или тук един мъж обича една жена. Знае ли някой как се режисира това?

Под звуците на фламенкото се раждат и „Севи­лянас“ (1992), „Фламенко“ (1995), „Иберия“ (2005), „Фадо“ (2007), „Хота: отвъд фламен­кото“ (2013). Музикално-танцувалното кино излъчва виталността и специфичното очаро­вание на хората, чиито корени са в родната ви провинция Арагон. То ни предоставя възмож­ност да сме едновременно свидетели и учас­тници в съхраняването на една уникална на­родопсихологична традиция. С него доказвате вашата дълбока привързаност към популярна­та испанска култура.

– Радвам се, че така го възприемате. Обичам фламен­кото повече от всичко. Трудно ми е да обясня защо. В него се крие някаква магия… удивите­лен начин да се свържат земята и небето. Имам склонност към музиката и танцувам добре. Оп­итах се да стана танцьор, но се провалих. В Ар­жентина се осмелих да пробвам с тангото, но специалисти ме посъветваха повече да не го правя.

И накрая: какво е за вас киното?

– Най-всеобхватното изкуство, тоталното из­куство. Гениалното изобретение на света. То върви успоредно с живота. Затова човек оста­вя много неща назад във времето и не живее със спомените. Киното наистина е Елдорадо.