Струва ми се, че направих важно откри­тие: в женското тяло има някаква разделителна линия – под талията е сферата на земята, която привлича, а над нея е връзката с небето; устре­меността към висините на въздуха. Става дума за поезия, която няма връзка с класическия балет. Удивително е, че жените могат да съвместяват в тялото си и двете сфери.

Вашият любим съратник и приятел Антонио Гадес именно с фламенкото разчупи едно клише в Ис­пания…

– Да: промени отношението към фламенкото у нас. С него артистът може да изрази цялата си инди­видуалност. За жалост Гадес умря твърде млад, но успя да преобрази у хората представата за този танц.

Той е в знаменитата ви трилогия: „Кървава сватба“ (1981), „Кармен“ (1983) и „Любовна магия“ (1985), която постигна и търговски успех като органична сплав от музика, танц и драматургия. Тази амал­гама се превръща във ваша запазена марка.

– Мисля, че основният художествен фактор в три­логията е именно присъствието на Гадес, с него­вото трагическо виждане за живота и смъртта. На пръв поглед той изглежда беззащитен човек, но когато започне да танцува, излъчва невъобра­зима мощ и… следва чудото на преображението. В „Кървава сватба“ сам споделя, че произхожда от най-ниските слоеве на обществото. Мечтае да стане фотограф или боксьор, докато веднъж случайно известната Пилар Лопес го вижда как танцува и му казва: „Ти ще бъдеш майстор на фламенкото“. Предсказанието ù се сбъдва.

Критиците ви определят като „най-испанския“ от всич­ки испански режисьори. А тази трилогия считат за „най-емблематичната част“ от творчеството ви, което впечатлява с органичното преливане между игрално и документално кино. Доколко наблюда­вате една история и доколко я контролирате?

– Старая се наистина да я контролирам, макар че много обичам да съзерцавам събитията. Близка ми е тази сплав между документално и игрално кино; стремя се към нея. Когато снимах филма „Кармен“, не бях гледал нито тази опера, нито която и да е друга. Това ми позволи един по-сво­боден поглед към музиката и текста. Впуснах се в импровизация. Опитах се да покажа моята вер­сия за Кармен: толкова красива история! Когато свърших, написах в дневника си: кой ли ще влезе в залата да гледа този филм? Явно сбърках – той се оказа най-гледаната ми творба.

Как успявате да заличите на екрана границите между танц, кино и театър?

– Някак интуитивно. От малък съм потопен в атмос­фера на изкуство. За моята майка вече ви споме­нах. Баща ми пък беше художник. Така че насочва­нето ми с новия филм „33 дни“ (за които Пикасо е нарисувал „Герника“) към това уникално произ­ведение също не е случайно. Пристъпвам в те­риторията и на изобразителното изкуство. За мен Пикасо е феномен от много гледни точки, за­сягащи и личния му живот, и неговата граждан­ска позиция, и творческите му терзания. Никога не е пил алкохол, имал е язва. Бил е доста хаоти­чен човек, живял е в безпорядък. Когато е създа­вал „Герника“ (1937 г.), през ум не му е минавало, че прави картина за вечността. Дори не е използвал всичките (40 на брой) предварително нахвърлени за целта рисунки. Непрестанно е импровизирал. При това композира картината с некачествени бои, което сега е голям проблем! Въпреки всичко днес тя е най-показваната картина в света с най-безспорния образ на войната; най-монумен­тално звучащата антивоенна живопис… Едва ли е било лесно за Антонио Бандерас да се справи с ролята на този чудат гений, макар че отдавна мечтае за нея. И за седми път в творческата ми кариера си партнирах с Виторио Стораро…