Потомствен интелигент (син на адвокат художник и концертираща пианистка), той отрано изявява дарованието си в разни посоки. От дете рисува, а на 18 години вече е професионален фотограф. Сега с детска гордост представя уникалната си колекция от над 600 фотоапарата, споделяйки, че всеки ден открива нещо подходящо за снимане. Често купува части за фотоапарати и сам ги сглобява. „Обичам да работя бързо – споделя Саура. – Имам слабост към отраженията: затова често използвам огледала. Предпочитам сътвореното от мен да изглежда като рисунка, а не като снимка“. „Тази неуморна игра на татко със снимки и рисунки прилича на детско забавление – шегува се единият от синовете му – Антонио. – Но, за разлика от децата, той се стреми да работи сам, на спокойствие, в изолация от другите.“ Това обаче често не му се удава. А брат му Адриан добавя: „Дори когато беше с нас, папа обикновено си рисуваше, ние – също. Стараехме се да не му пречим“. Явно и майките им са се стремили максимално да осигуряват в дома атмосфера за спокойно съзидание. Но когато днес режисьорът гледа кадри от свои филми в обкръжение на децата си, коментарът му е неизбежен: „Видяхте ли колко хубава е тази сцена без музика.“ или „Щом си спомниш идеята на творбата, вече си самият ти, а не детето в теб…“
Още първият му игрален филм „Хулиганите“ (1960) , заснет с почти абсурден бюджет и с предимно непрофесионални актьори, разкрива чувствителността на неговите граждански „антени“, с които улавя несправедливостта на заобикалящата го действителност. Тази драма за съдбата на малолетни престъпници, които се опитват да се измъкнат от порочния кръг на мизерията, като станат тореадори, е твърде показателна за изграждането на бъдещия му реалистичен стил. Тя е прожектирана на МКФ в Кан, но цели две години не стига до търговско разпространение. „Реализирах я, тъй като исках здраво да стъпя върху земята, да правя земни филми“ – споделя Саура. Едва с третия си филм „Ловът“ (1966) успява да привлече вниманието на международната кинообщност. Създаден като психологически трилър, той проследява историята на група ловци, които губят ума си. Както повечето ранни продукции на режисьора, така и тази е иносказателна – с алегорична критика, отправена към моралния упадък на испанското общество по време на франкизма. За мен лично най-красива, съкровена и магнетична творба на Саура е драмата му „Да отгледаш гарвани“ (1976) с релефното изпълнение на Джералдин Чаплин. Паметен художествен биографичен портрет е „Гоя в Бордо“ (1999) с Франсиско Рабал в главната роля. В него режисьорът не следва фактологията, а екранизира виденията на безсмъртния майстор на четката. Тази испано-италианска продукция е удостоена с четири награди „Гоя“ (еквивалент на Оскарите в Испания), както и с още куп номинации на престижни кинофестивали. Разбира се, за успеха ù допринася изключителната камера на знаменития оператор Виторио Стораро. „Не обичам да говоря нито за миналото, нито за починалите ми близки – предупреждава Саура. – Енергията, извикваща спомените, е безвъзвратна загуба на сили и време. Личният живот си е лично мой и не желая да го споделям с другите.“ Естествено, той има пълно право, особено в наше време, когато всичко е на показ. Най-големият син на Саура – също Карлос (асистент-режисьор, роден 1958 г.), контрира казаното от баща си: „Татко се връща в миналото много повече и по-често, отколкото си признава. В него намира вдъхновение за разни нови проекти, които непрестанно се въртят в главата му. Продължава да мечтае да създава мюзикъли, в които често да маха декори, за да не разсейват вниманието на зрителя от концентрацията върху артистите“.
За когото от неговите изпълнители да го попиташ, веднага е в позиция на защита. И това е естествено, тъй като е изключително прецизен в подбора, в предварителния кастинг. Но с явно предпочитание и уважение към таланта споделя мисли за сътрудничеството си с Джералдин Чаплин, с която заживява заедно и има син – Шейн, след реализацията на филма „Ментовка с лед“ („Сребърна мечка“ на Берлинале, 1968“), изследващ сексуални проблеми в недораслото общество на ограничения и забрани. Режисьорът изтъква значимостта на две съдбовни за него срещи: със сценариста Рафаел Аскона и с Джералдин Чаплин, която става не само муза и изпълнителка на повечето главни роли в творчеството му, но и вдъхновител и съавтор на негови замисли и проекти. „Джералдин е уникална актриса: чувствителна и разбираща – отбелязва той. – С нея се работи леко и винаги – резултатно. Спомнете си я в „Елиса, живот мой“ (1977) – прекрасна е. В тази творба с еднаква сила прозвучават и двете болки – на изоставения човек, и на онзи, който си тръгва… Но, за жалост, днес киното е друго. Вече не мога да правя филми като „Елиса, живот мой“. Веднага зрители ще ме попитат защо създавам такава творба!“ Всъщност Саура не обича да говори за жертви и разкаяния; някак не умее да изразява чувствата си. Но очевидна е магическата сила, фантастичната сплав на този творчески тандем, родил незабравими образи, звучащи със свой неповторим глас в цялата история на киното.
Колкото е недостижим като режисьор, толкова е далеч от възпитанието на седемте си деца и … куп внуци. По думите на дъщеря му Анна (родена 1994 г.), „Папа е нежен, мил, с голяма харизма“. „Но когато се впусне в нов проект, той става непоносим – добавя Карлос. – Никого не забелязва. Сякаш не съществуваме за него“. А самият Саура се защи