Автор: Светлана Минчева

Караваджо. Юдит обезглавява Олоферн, 1598-1599. Национална галерия за старинно изкуство, Рим

Чък Клоуз. Автопортрет, 1993
ТРЯБВА ЛИ ЗАРАДИ ТОВА ДА
ЦЕНЗУРИРАМЕ ИЗКУСТВОТО МУ?
Да се свали творба, защото е омърсена от греховете
на своя създател, поставя неизпълнимо изискване пред
художествените институции. Но точно това се случва.
След бурята във филмовата индустрия, светът на визуалните изкуства не закъсня да излезе със собствен списък.
В резултат на обвиненията в непристойно сексуално поведение, Националната галерия по изкуствата на Вашингтон отложи за неопределено време предстоящата изложба на Чък Клоус, един от най-прочутите американски портретисти, а университетът в Сиатъл махна неговия „Автопортрет 2000” поради опасения от „възможна реакция на студенти, преподаватели или служители”.
Гневът, насочен към мъже като Клоус, за които се предполага, че са злоупотребявали с властта си като са третирали непристойно жени (Клоус призна, че е правил дебелашки забележки относно телата на жени в миналото и се извини за това), не буди изненада. Безобразията на стария режим най-после излизат на показ. Хората се тълпят около Бастилията на мъжката неприкосновеност. Но едно е да искаме наказание за мъже, евентуално извършили отблъскващи деяния, и съвсем друго – да обречем изкуството им на забрава.
От край време измежду художниците се въдят морални чудовища, колкото и да не ни се ще да го признаем: Лени Рифенщал загърби достопочтеността в полза на тоталитарната власт, като се захвана да слави нацизма, Езра Паунд пръскаше навред неизтребим антисемитизъм, Д. У. Грифит с епически размах сътвори расистки филмови платна. Художници отколе се възползват и злоупотребяват с жените, любовниците и моделите си. Убивали са и са предавали. Актьори се редят на опашка, за да осъдят Уди Алън. Защо сега? И в същото време те са създавали изкуство, което хората са схващали като вдъхновяващо или провокиращо размисъл, изкуство, което често е красиво, понякога е възвишено. Нима тези злосторници са способни само на злодеяния? През 2016 г. във Вашингтон две изложби, свързани с Бил Козби, предизвикваха протести, след като той беше обвинен в сексуален тормоз. И двете изложби се състояха според предвиденото. Но 2018 е различна. Разделенията са по-категорични. Средно положение? Няма такова. Неподходящо ли ще е да се спрем за малко и да помислим по-внимателно за последиците от това прочистване на културата въобще? Мнозина ще кажат, че насред революция, в която поваляме непристойни овластени мъже, не е време да се оплитаме в двусмислици и противоречия. Но ако е така, това ще рече, че се отказваме от изкуството – защото самата същност на изкуството (за разлика от политическата пропаганда) е да прави точно това. Да се свали творба, защото е омърсена от греховете на своя създател, поставя неизпълнимо изискване пред художествените институции, изискване, което би предполагало те да се превърнат в пазители на някаква морална правоверност. Изкуството на всеки художник, чийто живот е бил морално опетнен според днешните стандарти, би се възприемало единствено през призмата на тази опетненост – и ако не преминат теста, творбата им следва да бъде свалена.
Дотук с възторга пред светлосенките на Караваджо, пред чудните му и чувствени млади модели. (За любимия модел на художника мълвата твърди, че е бил „негов слуга или момче за удоволствия“, да не говорим, че най-вероятно художникът е бил и убиец.)
Дотук с Пикасо, който прекарва цял един живот в съгласие със своя срамен цитат „Жените са машини за страдание“; дотук с изтерзания експресионизъм на Егон Шиле, който е бил обвиняван, че е злоупотребявал сексуално с непълнолетните си модели; дотук с Ерик Гил, създал скулптурите от Кръстния път в Уестминстърската катедрала, но и насилвал дъщерите си; дотук с кой ли не още. На музеите ще се наложи да разширяват депата вместо изложбените си пространства.
Както го е подкарала революционната история, оголените стени ще бъдат запълнени от творбите на досега неудостоените с място в господстващите художествени институции: жени (стига да не пипат неуместно расовата тема, подобно на изгряващата американска звезда Дана Шуц), цветнокожи (стига да не са прочутият фотограф Рагхубир Сингх, обвинен в изнасилване) или транссексуални или гей художници, стига да не са… Караваджо?
Индивидите трябва да понесат последиците от поведението си. Но ако изкуството, което създават, се простира отвъд позора на злочинствата им – както комай е, след като то значи много за толкова хора – то следва да остане достъпно.
В тези времена на крайно политическо противопоставяне следва да ценим художествените институции като места, на които ни е дадено да мислим за сложни неща – включително и за това как художници с такава творческа дарба могат да са толкова кошмарни същества – вместо да третираме музеите като църкви, натоварени да отреждат кой заслужава спасение и кой не.
Светлана Минчева е директор на програми в Националната коалиция срещу цензурата, Ню Йорк Публикувано във в. „Гардиън“, 3 февруари 2018