КАРАВАДЖО Е УБИЛ ЧОВЕК

ТРЯБВА ЛИ ЗАРАДИ ТОВА ДА
ЦЕНЗУРИРАМЕ ИЗКУСТВОТО МУ?

Да се свали творба, защото е омърсена от греховете
на своя създател, поставя неизпълнимо изискване пред
художествените институции. Но точно това се случва.

След бурята във филмовата индустрия, светът на визуални­те изкуства не закъсня да излезе със собствен списък.

В резултат на обвиненията в непристойно сексуално по­ведение, Националната галерия по изкуствата на Вашингтон отложи за неопределено време предстоящата изложба на Чък Клоус, един от най-прочутите американски портретисти, а университетът в Сиатъл махна неговия „Автопортрет 2000” поради опасения от „възможна реакция на студенти, препода­ватели или служители”.

Гневът, насочен към мъже като Клоус, за които се предполага, че са злоупотребявали с властта си като са третирали непристойно жени (Клоус призна, че е правил де­белашки забележки относно тела­та на жени в миналото и се извини за това), не буди изненада. Безобразията на стария режим най-после излизат на показ. Хората се тъл­пят около Бастилията на мъжката неприкоснове­ност. Но едно е да искаме наказание за мъже, евен­туално извършили отблъскващи деяния, и съвсем друго – да обречем изкуството им на забрава.

От край време измежду художниците се въ­дят морални чудовища, колкото и да не ни се ще да го признаем: Лени Рифенщал загърби дос­топочтеността в полза на тоталитарната власт, като се захвана да слави нацизма, Езра Паунд пръскаше навред неизтребим антисеми­тизъм, Д. У. Грифит с епически размах сътвори расистки филмови платна. Художници отколе се възползват и злоупотребяват с жените, любов­ниците и моделите си. Убивали са и са предавали. Актьори се редят на опашка, за да осъдят Уди Алън. Защо сега? И в същото време те са създавали изкуство, което хората са схващали като вдъхновяващо или провокиращо размисъл, изкуство, което чес­то е красиво, понякога е възвишено. Нима тези злосторници са способни само на злодеяния? През 2016 г. във Вашингтон две изложби, свързани с Бил Козби, предизвикваха протести, след като той беше обвинен в сексуален тормоз. И двете изложби се състояха според предвидено­то. Но 2018 е различна. Разделенията са по-кате­горични. Средно положение? Няма такова. Неподходящо ли ще е да се спрем за малко и да помислим по-внимателно за последиците от това прочистване на културата въобще? Мно­зина ще кажат, че насред революция, в която по­валяме непристойни овластени мъже, не е време да се оплитаме в двусмислици и противоречия. Но ако е така, това ще рече, че се отказваме от изкуството – защото самата същност на из­куството (за разлика от политическата пропа­ганда) е да прави точно това. Да се свали творба, защото е омърсена от греховете на своя създател, поставя неизпъл­нимо изискване пред художествените институ­ции, изискване, което би предполагало те да се превърнат в пазители на някаква морална право­верност. Изкуството на всеки художник, чийто живот е бил морално опетнен според днешните стандарти, би се възприемало единствено през призмата на тази опетненост – и ако не преми­нат теста, творбата им следва да бъде свалена.

Дотук с възторга пред светлосенките на Караваджо, пред чудните му и чувствени млади модели. (За любимия модел на художника мълвата твърди, че е бил „негов слуга или момче за удо­волствия“, да не говорим, че най-вероятно художникът е бил и убиец.)