Плакатът на „Лагерът”. Автор – Димитър Ташев
„Лагер” не означава само място, където временно живеят хора. Тази дума беше синоним на системата. „Капиталистически лагер” и „Социалистически лагер” бяха официални понятия.
На шега казвам, че „Лагерът” е единственият филм, който съм направил по поръчка. Поръчах си го сам. Или (ако си позволя по-високопарен израз) – поръча ми го Времето.
По време на „Лагерът”
В Съветския съюз перестройката бе извадила от чекмеджетата забранените книги, бе свалила от „лавиците” спрените филми. А у нас Живков се шегуваше в неговия си стил от трибуната на партийния конгрес, че трябвало „да се приземим, братчета, да се понаведем”, да сме били изчакали да отмине и тази буря…
Е, повече не ни се чакаше. Ние, кинаджиите, се оказахме най-непокорните.
След десетилетия на тъмно видяха бял свят и нашите забранени филми: „Животът си тече тихо” на Бинка Желязкова и Христо Ганев, „Понеделник сутрин” на Ирина Акташева и Христо Писков, „Прокурорът” на Любомир Шарланджиев, „Завръщане” на Лада Бояджиева и Януш Вазов.
Проведохме си един бунтовен конгрес на Съюза, който доста стресна управниците.
Но по-важното е, че заснехме още преди падането на стената филми, в които оставихме настрани езоповския език. Без да се наговаряме. Различните поколения по различен начин разказваха, но всички се целеха в една мишена – в тоталитарната система. Рангел и Жожо Данаилов стреляха с „А сега накъде”, Ничев – с „Иван и Александра”, Кольо Волев – с „Маргарит и Маргарита”, Иванка Гръбчева и Жожо Данаилов – с „Карнавалът”, Иван Андонов и Владо Даверов – с „Вчера”. Удари и „новата вълна”: Иван Черкелов – с „Парчета любов”, Людмил Тодоров – с „Бягащи кучета”, Краси Крумов-Грец – с „Екзитус”, Светльо Овчаров – с „Юдино желязо”, Петър Попзлатев – с „Аз, графинята”, Димитър Петков–Пухчо – с „Тишина”…
„Лагерът” бе част от този залп.
Но да не речете, че сме изплитали конспиративен заговор. „Лагерът” се почна почти на шега. Дойде редакторка при мен с предложението да направя новела на тема „Развод”. Замисляли били алманах „Разводи, разводи…”
– Да е нещо забавно! – заръча ми редакторката.
Паметникът на Сталин
Щукна ми на ум моето разжалване от пионерски дружинен председател на летния лагер в Чепино, което причини „развода” ми с една тринайсетгодишна мургавелка. Разказах я на Жожо Данаилов, той се запали. Само че нашият малък герой не гледаше филма „Фанфан лалето”, както бе в действителност, а „Падането на Берлин”. В този пропаганден филм от 1949 година Йосиф Висарионович Сталин дружески беседваше с обикновения руски войник Альоша в градината си, докато садеше дръвчета (пословично лигаво и невъзможно!), а на финала слизаше от един самолет на Берлинското летище. (Очевидна лъжа! Сталин се е боял да напусне пределите на Съветския съюз. Само веднъж е летял на самолет извън него – в Техеран, 43-та на срещата с Чърчил и Рузвелт. На тази среща тримата си разпределят зоните на влияние в следвоенния свят.) Но във филма Спасителят на народите слиза по стълбичката на самолета в Берлин пред Райхстага, а насреща му търчат обединените, благодарни нации, веейки и скланяйки пред нозете на генералисимуса-избавител четирите съюзнически знамена – съветското, американското, великобританското и френското. Режисьор на този филм е Михаил Чиаурели, а в ролята на Сталин е Михаил Геловани.
Поредно отклонение
Не мога да устоя на изкушението да не цитирам показателен епизод от книгата на прекрасния кинорежисьор Георги Данелия „Тостуемый пьет до дна”[1]. Данелия има роднински връзки с Чиаурели и препредава негов разказ.
Сталин често канел Чиаурели на вилата си да ядат и пият заедно с членовете на Политбюро.
„Геловани, който тогава във всички филми се снимал в ролята на Сталин, никога не го бил виждал „на живо” и моли Чиаурели да го запознае с неговия герой.
Чиаурели казва, че ще се постарае. След това някой се обажда по телефона на Геловани и му казва, че Сталин искал да пообщува с него. Инкогнито.
Затова Геловани трябвало да поръча вечеря в отделна стая на ресторант „Арагви”[2].
Геловани поръчва вечеря в отделна стая, но вместо Сталин се явява Чиаурели с компания. И така – много пъти. Най-накрая Геловани казва на Чиаурели:
– Ако искаш да те черпя, кажи си го, но този номер повече няма да мине!
Но един път, когато Чиаурели заедно със Сталин пътуват с кола към вилата, Чиаурели казва на Сталин, че Геловани мечтае да се запознае с него. Сталин дига слушалката на телефона и се разпорежда да поканят Геловани на вечеря.
Геловани през това време се излежава на дивана вкъщи и чете – небръснат, в костюма на Сталин (костюмите на Сталин, в които Геловани се снимал, той ги използвал у дома като пижами).
Обаждане по телефона: „Другарят Сталин ви кани на вечеря. Пригответе се, ще минат да ви вземат.”
– Добре, добре, почвам да се приготвям, чакам – казва Геловани и се изляга на дивана; той решава, че това е поредният майтап.
Звъни се на вратата. Геловани отваря.
На прага – полковник.
– Така ли ще тръгнете? – сухо пита полковникът.
– Така.
– Да вървим – полковникът свива рамене.
Слизат – до входа стои „пакард” (черна лимузина). Геловани се учудва, но решава, че Чиаурели би могъл да осигури дори „пакард”. Сядат в колата. Полковникът дига слушалата и казва: „Седми, аз съм трети. Идвам.” Телефонът в колата смущава Геловани. А когато по кръстовищата регулировчиците почват да отдават чест на колата, Геловани се развълнува не на шега:
– Извинявайте, къде отиваме?
– При Йосиф Висарионович.
– Боже! Нека да се върнем! Аз трябва да се избръсна, да се преоблека…
– Късно е.
Чиаурели разказва какво се е случило след това – на масата седят всичките членове на Политбюро начело със Сталин, влиза небръснат човек в костюма на Сталин, който абсолютно прилича на Сталин. Сталин само го мярка с очи и после през цялата вечер все едно, че не го забелязва.
След това престават да снимат Геловани. И в ролите на Сталин, и въобще. Той става безработен и крайно нуждаещ се”[3].
Край на цитата и на отклонението.
За да гледа филма с Геловани в ролята на Сталин нашият главен герой, дванадесетгодишният Тошко напускаше поста си. А бе длъжен да стои на нощна стража пред паметника на Сталин!
Ние разположихме действието на новелата в годините преди развенчаването на мита за Сталин. Решихме, че пионерският лагер ще се намира край брега на морето. Там, на висока скала, така че да се вижда надалеко, трябваше да се извиси мраморна статуя на Сталин в цял ръст. Разбира се – исполински ръст, като за генералисимус.