Афиш на дебютния концерт на Камерен ансамбъл „Ценов“, състоял се на 29 май 2015 в Линкълн Център в Ню Йорк. След концерта един от гостите в публиката ме попита: „Защо сте пазили в тайна тази великолепна музика толкова дълго?“
има такива, са с отдавна изчерпан тираж. Положението и преди, и сега винаги е било толкова плачевно, че самите композитори много често бяха принудени сами да пишат един за друг, какъвто е случаят със сборника със студии на Лазар Николов за Димитър Ненов, с книгата на Константин Илиев за Лазар Николов и с монографията на Иван Спасов върху симфониите на Константин Илиев. Повечето от книгите, написани преди 1989, са в един приповдигнато хвалебствен тон, който на практика не дава реална представа за действителния облик и принос на въпросния композитор или въпросното произведение. Като допълнителен кошмар към общия и вопиющ недостиг на литература се явяват случаите, в които някоя власт имеюща особа ще заграби един цял композиторски архив и няма да допусне никого до него в продължение на години.
Сега бих искал да се обърна към една тема, която лично за мен е най-болната и най-унизителна в цялата ни музикална история и това е темата за едно цяло поколение български композитори, чиято музика като по някакво взаимно и жестоко съглашателство е държана вече в продължение на десетилетия извън сцената, като отдалеч целият този процес на мен лично ми прилича на лична саморазправа. (Като потвърждение на тези мои подозрения може би идват думите на мой много близък приятел от Министерството на външните работи, който неотдавна ми каза по повод на това дали в България е имало или нерепресирани композитори: „В България никога не е имало действителна политическа саморазправа спрямо хора от интелигенцията, поне не такава, каквато е имало в Русия или в Китай, а причините за това един или друг композитор да бъде уволнен или недопуснат до международен фестивал бяха в по-голямата си част чисто и просто на лична основа.“) Естествено, говоря за композитори като Лазар Николов, Константин Илиев, Иван Спасов, Васил Казанджиев и Георги Тутев, чиято музика не се издава, не се изпълнява, не се записва, но която музика, смея в този момент да пророкувам, след години ще бъде изпълнявана и изучавана по цял свят наред с музиката на Шостакович, Лютославски и Булез. Защото това са първите български композитори, които за пръв път проговориха със свой собствен и дълбоко интимен глас. Това са първите български композитори, които за пръв път изведоха в нашата музика основната тема на всяко едно истинско изкуство – човешката драма и човешката трагедия. Това са първите български композитори, които за пръв път приеха личната и творческата смелост за свое единствено и неотменимо кредо. И най-сетне, това са първите български композитори, които с всяко свое ново произведение прекрачваха нови граници и завладяваха нови територии, независимо от постановления и забрани, независимо от партийни съображения и народностни стилове. И тук отново статистиката е просто смазваща. От шест симфонии на Лазар Николов официално е издадена само една – Първа. От седем симфонии на Васил Казанджиев официално издадена е само една – Трета. От четири симфонии на Иван Спасов нито една не е издадена, и т.н. и т.н. Естествено, дори и шепата отпечатани партитури на тези прокълнати от съдбата герои никъде не могат да се купят. А това, нека да напомним, са композиторите, които (когато това им беше позволявано) представяха българската музика на най-представителните международни фестивали рамо до рамо с техните колеги Булез, Щокхаузен и Лигети, без да се срамуват, че музиката им е ретроградна или унифицирана. След един концерт на Пендерецки с Нюйоркската филхармония през 2000, на който той дирижира свои произведения, големият полски композитор ми призна с тъга в очите, че никога няма да прежали загубата на своя скъп другар и колега Иван Спасов.
А сега ми позволете в няколко изречения да се опитам да покажа колко лесен е изходът от цялата тази по мое мнение само на пръв поглед безнадеждна ситуация. В България са налице абсолютно всички държавни институции, от които зависи успешното популяризиране и разпространение на българската музика – 20 държавни симфонични и оперни оркестъра, 7 държавни музикални училища, две държавни музикални академии, Съюз на българските композитори (с библиотека и концертна зала), Съюз на българските музикални и танцови дейци, Книжарница на българските композитори, Българска академия на науките, Държавен архив, Българско национално радио, Българска национална телевизия. Едно просто изчисление може да покаже, че ако всички тези (някои от които уникални за света) институции започнат да функционират ефективно и координирано, българската музикална култура по мое мнение ще се изкачи на световната сцена за броени години. Защото нека да не забравяме, че българското музикално наследство като количество не е това на Германия или на Италия и при една точна „инвентаризация“ на това наследство е напълно възможно да се окаже, че всички български симфонии са не много повече от тези на Хайдн, всички български концерти за пиано са не много повече от тези на Моцарт и всички български опери са не много повече от тези на Росини.
Отляво: най-значимото произведение на полския композитор Кршищоф Пендерецки, „Пасион по Лука“, отпечатано от Polskie Wydawnictwo Muzyczne една година след премиерата на произведението през 1966 Отдясно: най-значимото произве- дение на българския композитор Лазар Николов, операта оратория „Прикованият Прометей“, все още в ръкопис 44 години след паметната премиера през 1974, за която все още се носят спомени и легенди.
През пролетта на 2016 с колегите от Нов симфоничен оркестър изнесохме концерт, озаглавен „Българският авангард“, на който представихме произведения от Лазар Николов, Иван Спасов, Васил Казанджиев и Божидар Спасов и публиката на зала „България“ се изправи на крака в знак на преклонение пред музиката на тези четирима наши големи композитори. През есента на същата година с колегите от Симфоничния оркестър на Българското национално радио имахме възможността да запишем Шеста симфония на Васил Казанджиев, а няколко месеца по-късно с колегите от Нов симфоничен оркестър изнесохме световната премиера на симфонията, като и в двата случая и музиканти, и публика отново останаха възхитени и… някак горди от музиката, която бяхме записали и изпълнили. През изминалата година с колегите от Софийската филхармония изнесохме концерт с творби на Константин Илиев, Иван Спасов и Васил Казанджиев и отново музиканти и публика не можеха да сдържат възторга си пред творчеството на тези трима колоси. Аз лично останах изключително удовлетворен от факта, че всички музиканти и в трите водещи български оркестъра се отнесоха с огромна любов и огромно уважение към всяка една партитура, върху която работихме.
Затова тук бих искал да завърша с може би най-важния въпрос в моята статия, а именно: Ако и публика, и музиканти обичат българската музика и ако съществуват всички необходими институции за популяризирането на българското музикално творчество, тогава… какво чакаме?