Но тук стигаме до тъжната констатация, че българските оркестри не записват стойностна (отново подчертавам стойностна) българска музика или ако го правят, направените записи никога не виждат бял свят, а потъват в прашните архиви на фондове и хранилища, където заемат своето тъжно каторжническо място до неизлъчените и неиздадени записи на Добрин Петков, Константин Илиев и Месру Мехмедов. Най-абсурден е примерът с най-успелия български диригент, Емил Чакъров, чиито изпълнения се издават от SONY Classical, но не и от български звукозаписни фирми. През 2016 със Симфоничния оркестър на БНР записахме Шеста симфония на Васил Казанджиев и на въпроса ми какво следва с този запис оттук нататък, краткият отговор бе: „Нищо. Постъпва във фонда на Радиото.“ А на въпроса ми не съществува ли практика тези записи да се издават на компактдиск или да бъдат публикувани на уебсайт, откъдето всеки да може да си ги купи, последва много по-краткият отговор: „Не.“ (Тук еквивалентът, този път в литературата, би бил романът „Тютюн“ на Димитър Димов да бъде отпечатан, но да не бъде разпространен за продажба.) Отново това, което най-силно смайва всеки, който не живее постоянно в тази действителност, е пълното безразличие и незаинтересованост от страна на хора и институции към плодовете на собствения им труд.
Повечето от записите на български произведения в архивите на БНР са документални, много често с компрометиращо звукозаписно качество, което е толкова жалко, защото ако един студент по музика в една, примерно западна консерватория реши да чуе запис на произведение на полските композитори Лютославски или Пендерецки, той най-вероятно ще има възможността да избира между поне два представителни студийни записа (на фирми като DECCA, EMI или Deutsche Grammophone) на почти всяка една тяхна творба, докато ако същият студент реши да чуе запис на произведение на български композитор, той най-вероятно ще попадне на документален запис (ако такъв въобще съществува), който по-скоро ще убие, отколкото ще разпали у него интереса му към българската музика. Всъщност, най-тъжният момент в българската звукозаписна индустрия, и тук говоря най-вече за дейността на БНР, е, че много от българските произведения са записани, но никой извън работния колектив на БНР не знае и не може да узнае какво точно е записано. Огромно количество от тези записи са все още на магнетофонна лента и макар че от няколко години непрекъснато получавам уверения от страна на служители в БНР, че дългоочакваната дигитализация на тези музикални съкровища върви с пълна сила, всеки един мой опит да получа по-подробна информация за реалните резултати от този процес пропада в зародиш.
Цели поколения български композитори не се преподават задълбочено в музикалните училища, музикалните академии и университетите в България, а само мимоходом се споменават от учители и професори, като самите те се чувстват несигурни, защото как например да говорят авторитетно за операта „Прикованият Прометей“ на Лазар Николов, ако през месец март 1974 година са пропуснали (или като мен въобще не са били родени) да видят легендарното и единственото до този момент изпълнение на живо на Добрин Петков. Но аз осъзнавам, че нямам право да упреквам преподавателите, след като партитурите на много от нашите композитори са все още в ръкопис и чакат момента на своето отпечатване дълги години след смъртта на техния автор. През последните две години имах възможност да работя с три от главните оркестри в София върху творби на български композитори и за почти всяко едно от произведенията или нямаше партитура, или липсваше нотният материал на оркестрантите, или някои от оркестровите партии бяха изгубени и в последния момент се налагаше спешно да бъдат изписани нови. С моя ансамбъл в Ню Йорк (Камерен ансамбъл „Ценов“), чиято основна мисия е изпълняването и популяризирането на българска музика, имах огромното желание преди три години да изпълня произведението на Константин Илиев „Темпи кончертати II“ за струнен оркестър и струнен квартет, но до този момент все още не мога да се добера до нотния материал на произведението, като единственото, което ми се казва вече три години, е: „Ще проверя“. Мисля, че тези моменти на пълно безсилие поне за мен са най-болезнени – когато разполагам с великолепен камерен ансамбъл, който е изцяло отдаден на българската музика, но тази музика не ни се позволява да я изпълним.
Тук достигаме, може би до сърцевината на проблема – изключително окаяното положение, в което се намират архивите на редица български композитори класици. През ноември 2017 посетих дома на големия наш композитор Лазар Николов, за да се уверя лично от неговите наследници, че архивът му е предаден за съхранение и… каква бе изненадата ми, когато установих, че по-голямата част от творчеството на един от най-големите български композитори все още стоеше в шкафовете на апартамента му цели 12 години след смъртта му. Нещата придобиха леко мистериозен характер, когато няколко дни по-късно се обадих на проф. Наташа Япова (заместник ректор на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ и отличен специалист по съвременна и съвременна българска музика), която на моето съвсем случайно откритие възкликна с искрено изумление: „Но как така? Та ние всички знаем, че архивът на Лазар Николов е в Централен държавен архив!“ Много по-изумителен е случаят с архива на Константин Илиев, който вече дълги години стои заключен в банков трезор и до него достъп има само един човек. Когато преди няколко месеца разговарях по телефона с г-жа Мария Принц (дъщерята на Константин Илиев и притежателката на авторските права върху творчеството му) за това какво тя възнамерява да предприеме за съхранението, описването и обнародването на архива на своя баща, тя ми отговори, че няма такива намерения и „който иска да види нещо от архива, може да ми се обади лично и аз ще го пусна да види, каквото му трябва“. Това е вече болезнено безсилие, което трудно може да се опише с думи – когато едно безценно културно съкровище стои дълбоко погребано и светът дори и не подозира за неговото съществуване, докато всички ние не спираме да говорим за криза в музиката и за пълното изчерпване на музикалния материал откъм оригинални и свежи идеи. Но да завършим с може би най-фрапантния случай – мой приятел от Пазарджик ми призна преди няколко месеца, че в една изоставена планинска вила е открил целия архив на известен наш композитор, ей така, изоставен на природните стихии. Това, което ме ужасява и в трите „архивни“ истории, не е безотговорността на наследниците (много от които очевидно нямат пълна представа за стойността на притежаваните от тях архиви), а пълната незаинтересованост от страна на всички тия гигантски държавни институции, чиято единствена цел е правилното съхраняване и опазване на националното ни културно наследство.
За по-голямата част от българските композитори няма написани книги, а за тези, за които