Снимка на почти напълно непознатия у нас български диригент Месру Мехмедов и отзив в престижния вестник Washington Post за негов концерт във Вашингтон с Националния симфоничен оркестър на САЩ. И снимката, и отзивът се помещават в архива на Нюйоркската филхармония, която в специална папка пази десетки уникални документи, свързани с кариерата на Мехмедов, който след спечелването на Първа награда и Златен медал на конкурса за диригенти „Димитри Митропулос“ в Ню Йорк е назначен от Нюйоркската филхармония за асистент диригент на Ле­нард Бърнстейн. Статията на Washington Post е със заглавие: „Български диригент докосва величието по време на концерт“.

оригинален и актуален през втората четвърти­на на миналия век), наместо същите тези мла­ди творци да се впуснат смело и нетърпеливо в дебрите на непознатото и експерименталното. В един мой разговор с Васил Казанджиев той ми цитира изказване на Любомир Пипков по повод на така широко разпространеното навремето (и също толкова мъгляво) понятие „социалисти­чески реализъм“: „Галене ухото на властта с раз­бираеми за нея средства“. Според мен разликата между тогавашното и сегашното състояние на нещата е в това, че днешните композитори га­лят ухото не на властта, а на масовата публика, което привнася един тревожен комерсиален от­тенък на взаимоотношенията между композитор и публика, а мен лично ме кара да се съмнявам в са­мата творческа искреност на тези композитори.

Този драстичен спад в качеството на компо­зираната музика естествено води и до значител­но намаляване на участията на български компо­зитори на престижни международни фестивали за съвременна музика, което противоречи на вся­каква логика, тъй като дори в най-тежките годи­ни на политическа и културна стагнация редица наши композитори (в директен разрез с офици­алните доктрини и забрани) съумяваха достойно и, най-важното, редовно да представят българ­ската композиторска традиция на авторитетни европейски музикални фестивали, така че тази традиция да присъства на тези фестивали по­стоянно.

Вече от няколко десетилетия насам произве­дения на значими (подчертавам значими) българ­ски композитори не се печатат и не се издават. Изключение правят няколкото утвърдени и лесно смилаеми от масовата публика произведения, кои­то се препечатват и преиздават много често с единствената цел да се подновят или присвоят нечии авторски права. В същото време щандове­те на книжарницата на българските композито­ри в София са претрупани със „събраните съчине­ния“ на „композитори“, чиято „музика“, ако се съди по „качеството“ ù (извинявам се за огромното натрупване на кавички), е написана единствено, за да може някой някъде да получи доцентска или про­фесорска степен. Съюзът на българските компо­зитори е една уникална по рода си институция, чието основно задължение е „популяризиране и пропагандиране в страната и по света на българ­ското музикално творческо изкуство“, но това е също така и една организация, която не полага необходимите усилия дори да залепи на таблото си афиш за концерт на Софийска филхармония с програма, изцяло съставена от произведения на български композитори. Един бърз преглед на ин­тернет страницата на СБК показва, че в България не само всеки музикант е композитор, но и че все­ки композитор е член на съюза. През ноември 2017 ми се наложи да посетя библиотеката на СБК, за да издиря оркестрови партитури на големия наш композитор Лазар Николов. Библиотечният ката­лог все още се помещава в чекмеджета, макар още преди години, също както и от БНР, пламенно да ме уверяваха, че дигитализацията на каталога и звукозаписния и партитурния материал тече „на пълни обороти“. А след като служителката в биб­лиотеката прекара около половин час над чекме­джетата в неуспешен опит да открие Трета и Пета симфонии на Лазар Николов, в края на кра­ищата се уточнихме „да мина отново в началото на следващата седмица“.

Освен от концертната зала, българската му­зика отсъства и от интернет пространството. Статиите за български композитори в интер­нет са от по няколко изречения, най-често само на български език и много често написани по един смайващо неграмотен начин. Също така малкото звукозаписни изпълнения на български произведе­ния в интернет се дължат единствено на лично­то хоби на неколцина музикални ентусиасти. За мен лично е унизително, че единственият начин да чуя прелестната театрална музика на Панчо Вла­дигеров към пиесата „Игра на сънища“ на Стринд­берг (великолепен запис на румънския диригент Хориа Андрееску и Берлинския радиооркестър) е да посетя личния YouTube канал на потребител с мистериозното име collection CB3, вместо да си закупя компактдиск или файл на запис, направен от български оркестър.