Дори титани от ранга на Димитър Ненов и Любомир Пипков са безмилостно запратени в периферия­та на българския концертен живот с изолирани изпълнения, които неизменно се открояват като уникални, а не като редовни. Типичен пример за такава рядка, но приятна аномалия е изпълнение­то през 2017 на ораторията „Коледа“ на Димитър Ненов, направено от Оркестър „Генезис“, след като това произведение бе изпълнено за после­ден път преди повече от 25 години. За мен лично не по-малко изненадващ от самото изпълнение бе фактът, че тази новина предизвика единстве­но всеобща гордост, наместо всеобщ размисъл. (Еквивалентът на подобен случай в театъра на­пример би бил ако Англия поставя „Ричард III“ на Шекспир веднъж на всеки 25 години.) Освен това в българския концертен репертоар се наблюдава една любопитна тенденция, която поне за мен е до много голяма степен рискована, за да не кажа опасна. През предстоящия юбилеен музикален се­зон 2018/2019 Софийската филхармония от общо 48 концерта ще изнесе 6 концерта с изцяло бъл­гарска музика, като 4 от тях ще бъдат отделени в специален фестивал за съвременна българска музика; една стара българска практика, която, както на всички ни е пределно ясно, винаги и не­минуемо води до един и същ резултат, а именно – полупразна зала, тъй като публиката в България все още (и струва ми се в много по-голяма сте­пен отпреди) изпитва панически страх от съвре­менната музика. А една публика, чийто музикален вкус през последните 30 години като че ли съвсем планомерно се пренасочва от сериозното и пред­извикателното към популярното и забавното, практически няма нагласата и възприятийните възможности да издържи програма, съставена да речем от „Илюминации за симфоничен оркестър“ на Васил Казанджиев, „Песни на мъртвите“ на Иван Спасов и Шеста симфония на Константин Илиев, каквато бе програмата от последния ни концерт със Софийската филхармония през октомври 2017 И докато в цял свят общоприетата репертоарна политика е да се представят смесени програми, в които границите и различията между новото и старото по един деликатен начин да се прео­долеят, у нас отделянето на съвременната музи­ка в специални цикли и форуми (още от времето на фестивала „Нова българска музика“) ми навява асоциации с някакъв особен род музикално гето, в което „опасните“ индивиди/композитори се от­делят от „нормалното“ общество/сезон. Разбира се, че веднъж отделена от останалата част от концертния сезон, българската музика автома­тично придобива облика и значението на нещо не­естествено и до известна степен съмнително. И за да останем верни на статистическия подход може би е редно да отбележим, че през следващия сезон (2018/2019) Чешката филхармония ще изнесе общо 18 концерта с чешка музика, като тези про­изведения са внимателно и равномерно разпреде­лени по протежение на целия сезон. Отделно от редовния сезон, на филхармонията предстоят международни гастроли в Словакия, Великобри­тания, САЩ, Австрия, Белгия, Германия, Китай и Тайван, на които гастроли ще бъдат изнесени над 30 концерта с програми, повечето от които вече съставени изцяло от чешка музика. И в този момент човек разбира, че един национален (и още повече държавен) филхармоничен оркестър е не просто и само музикална, но също така и образо­вателна и посланическа институция.

Това ни довежда до унизителната тема за присъствието на българската музика на междуна­родните сцени, за каквото присъствие реално не може да се говори по простата причина, че такова на практика не съществува, или както специали­стите биха се изразили „тези прояви са толкова редки и хаотични, че фактически нямат статис­тическо значение“. Българските оркестри не ор­ганизират мащабни и представителни междуна­родни турнета, както това бе обичайно допреди 30 години, а ако такива турнета се организират, музикантите са подложени на безмилостна екс­плоатация при мизерни условия и още по-мизерно заплащане. Също така много често оркестрите по тези турнета са чисто и просто наети от чужди агенции или чужди диригенти с изцяло ко­мерсиална цел, което съвсем естествено обясня­ва и защо на тях като по правило не се изпълнява българска музика. Такъв е примерът с Русенската филхармония, която е един от водещите опер­но-симфонични състави в страната и която през октомври 2016 бе на десетдневно турне във Фран­ция под палката на френския диригент Жан-Ив Годен с програма, съставена от произведения на Цезар Франк, Карл Голдмарк, Антонин Дворжак, Йо­ханес Брамс и Чарлз Станфорд. Тук музикантите от родния ми Пазарджишки оркестър биха могли да разкажат изумителни истории за летни тур­нета из южна Европа на пустинни температури в автобуси без климатик и ежедневни преходи от по няколкостотин километра, след които прехо­ди много често следват два концерта на откри­то в един и същи ден. С една дума, извън България българските оркестри са чисто и просто наемни състави, а не посланици на българската култура.

Не по-малко трагично е положението на сце­ната на българския оперен театър. В Софийската опера например е много по-лесно да се чуе и види опера на Рихард Вагнер, отколкото каквато и да е българска опера. Неотдавнашното представя­не на операта „Янините девет братя“ на Пипков се появи по-скоро като една приятна изненада, отколкото като признак на някаква сериозна и дългосрочна тенденция за възраждане на българ­ското оперно изкуство. Този дисбаланс в репер­тоарната политика на институция от ранга на Софийската опера (в останалите оперни театри в провинцията за поставяне на българска опера не може и да става дума) нямаше да бъде толкова тревожен, ако не бе свързан и с един много трево­жен финансов дисбаланс, при който поставянето на една опера от Вагнер (с две единствени пред­ставления за годината) струва около 500 000 лева, ако се доверим на доклада, прочетен съвсем наскоро от г-н Асен Асенов, директор на Фонда­ция „ЕДНО“.

Така или иначе, една такава откровено дис­криминативна по отношение на българската му­зика репертоарна и програмна политика съвсем закономерно се отразява и на музиката, която се пише от много голяма част от съвременните бъл­гарски композитори. За мен лично най-болезнено е да наблюдавам този повсеместен и необуздан Ренесанс на „народностното“ писане, при което аз лично трудно мога да преценя дали определе­ни произведения са написани през 1928 или през 2018 година. Ако преди 70 или 80 години в твор­чеството на композитори като Панчо Владиге­ров и Веселин Стоянов българският фолклор бе символ на самоосъзнаването ни като национална музикална школа и ако този фолклор бе прила­ган с известен вкус и с една поне относителна загриженост към общия синтез между фолклорно и професионално, днес огромна част от младите композитори пишат произведения, които звучат като крайно примитивни хармонизации на народ­ни песни (по подражание на един стил, който бе