Бих искал веднага и без каквото и да е увър­тане да поставя главния въпрос в настоящата статия и той е: Защо България е обявила война на собствената си класическа музика? Това е въпрос, който не спира да ме тревожи вече почти две десетилетия и който въпрос не преставам да задавам на мои колеги музиканти, педагози, те­оретици и журналисти при всяко мое завръщане в родината ми, като все по-често вместо разби­ране и съпричастност насреща си виждам един­ствено една такава особена насмешка като към човек, който е жертва на теория на конспира­цията. Но, както знаем, най-сигурният начин да проверим дали една теория е конспиративна или не, е да се обърнем към фактите и статистика­та. А фактите и статистиката, по мое мнение, безмилостно и категорично показват едно един­ствено нещо и то е, че българската класическа музика практически не присъства на картата на световната музикална култура. И с риск следва­щите ми думи да предизвикат още по-силно не­годувание и възмущение сред колегите ми, които живеят и работят в България, голата и болезнена истина е, че отвъд пределите на милата ни тат­ковина имената дори на най-изтъкнатите наши класици не означават абсолютно нищо за никого и аз смея да твърдя, че вина за това катастро­фално положение носим единствено и само ние, българските музиканти.

От 20 години живея и работя в Ню Йорк, кое­то ми предоставя изключителната привилегия да бъда в постоянен досег с най-стойностното в сферата на световната музикална (а и не само музикална) култура. През тези 20 години имах възможност да чуя на живо практически всички най-големи оркестри, ансамбли и солисти, имах възможност да се срещна и разговарям с едни от най-влиятелните музиканти на XX и XXI век, имах възможност да общувам със състуденти и коле­ги от най-различни националности и музикални култури, като основната ми задача бе не толкова да прекарам просто още една вълнуваща вечер в Карнеги хол или просто още един вълнуващ раз­говор върху темата за живота и изкуството, а по-скоро да се опитам да си изградя една цялост­на представа за основните явления, тенденции и перспективи в областта на музиката в свето­вен мащаб. Този огромен опит се оказа от неоце­нимо значение за мен специално като български музикант, тъй като ми позволи да погледна на българската музикална култура не като на нещо изолирано, а като на нещо, което е (или поне би следвало да бъде) част от една много по-мащабна, много по-богата и много по-разнородна културна мозайка.

От дистанцията на Ню Йорк, поведението на мнозинството от български музиканти към бъл­гарската музика може да бъде определено един­ствено като бойкот – решителен и безпощаден. Концертите с българска музика в рамките на един концертен сезон в цялата страна са на граница­та на това, което изглежда повече като пасивно „отбиване на номера“, отколкото като национал­на стратегия. Малкото „щастливи“ български произведения, които се прокрадват в репертоар­ния план на солисти, ансамбли и оркестри, са ви­наги внимателно подбрани с оглед на това да бъ­дат лесно смилаеми от широката публика, което придава една особена масовост на цялостния кон­цертен живот в България, за каквато масовост идеолозите на развития социализъм само можеха да мечтаят. На практика българският концертен календар в национален мащаб успява да създаде уникалното впечатление, че България има едва ли не само двама композитори – Панчо Владигеров и Петко Стайнов, като по правило от първия се изпълняват предимно три произведения (Рапсо­дия „Вардар“, Концерт за пиано и оркестър № 3 и Песен из „Българска сюита“), а от втория един­ствено неговата „Ръченица“ (която повечето от почитателите на класическата музика в България дори не подозират, че е само една от четирите части на много по-голямо произведение).