Когато почнахме да подготвяме „Трампа”, се появи Славчо (същият е и бате Радко) с грейнало лице:

– Най-сетне намерих директор за нас! Казва се Кирчо, Кирил Кирилов, зет е на бай Дончо (Дончо Тодоров бе един от ветераните директори). Работихме в „Ординареца”[2] заедно. Наш човек. Няма да краде от бюджета!

Всичко казано се осъществи и бе вярно. В „Трампа” съставихме окончателно важния екип от съмишленици. Бяхме четирима досега: моя милост – режисьорът, Славчо – операторът, Жоро-Жози – художникът, Божидар – композиторът. Към нас се присъедини и директорът. Някои директори (така се говореше, а сигурно и ставаше, защото по едно време един от тях  го опандизиха) имаха табиетът да заделят с разни далавери от бюджета на филма „за лични нужди”. Парите за филма, така или иначе, стигаха, но такъв един директор беше като капката катран в кацата с мед за колектива. Не искахме такъв. Кирчо наистина се оказа „нашият директор”. Да почнем от това, че четеше всички варианти на сценария и се изказваше по драматургията. Беше много стриктен, обичаше да планира снимачния график до последната подробност и да го спазва. Когато се налагаше, променяше плана и следеше новия график, без да ни притеснява видимо. Винаги усмихнат на терен, изрядно облечен, с класическа арийска хубост, той умееше да поддържа духа на хората. Например, по време на снимките на „Трампа” се провеждаше европейското по футбол. По време на „Мерата…” – олимпиада. И в единия, и в другия случай нашият директор така съставяше плана за снимачния ден, че да сме се върнали в хотела към началото на мачовете или състезанията. Нали се сещате какво би станало с екипа, ако бихме снимали по време на мач? Повече от половината щяха да намират начин да се отбиват до някое близко заведение, за да хвърлят око поне на резултата! И най-важното – Кирчо милееше за филма. Не се сещам да ми е отказвал нещо с аргумента „Няма го в сценария!” или „Парите свършиха!”

Кирчо е легналият вдясно до Славчо. Трите момчета вляво са осветители, а седналата, усмихната жена е звукорежисьорката Антоанета Георгиева.

Фестивалът в Ротердам

На Запад „Трампа” се харесваше най-много от всичките ми филми.

Имаше един светъл човек, Юбер Бал. На негово име сега е кръстен фестивала в Ротердам. Той ме покани приживе, през 79 година, на този фестивал с три филма: „Изпит”, „Авантаж” и „Трампа”. Сега фестивалът е състезателен, има жури, но по времето на Юбер Бал оценките за филмите даваха две категории зрители. Всички участващи филми се показваха по пет пъти, в пет различни зали. На изхода на всяка от петте зали бяха поставени по две урни за оценяване на току-що видяния филм. На първата урна пишеше просто „Публика”, а на втората “Passepartout”. Обясниха ми, че в тази урна гласуват зрители – киномани, такива, които ходят редовно на кино. Фестивалният вестник публикуваше ежедневно класацията на тези два типа публика, както и на петима критици. Награждаваният и тачен у нас „Авантаж” накрая се оказа в златната среда.  „Просто публиката” сложи „Изпит” на трето място, а специализираната публика класира „Трампа” на второ. Такова място му отреди и критиката. Дадох си сметка, че на Запад по-директното послание на „Трампа” е по-разбираемо в сравнение с езоповския език на „Авантаж”…

Имах срещи с публиката. Превеждаше ми една бойка българка, омъжена за холандец. Зададоха ми неудобен въпрос. Аз се позапънах, обмислях отговора. Преводачката рече съзаклятнически:

– Ще им кажем, че не са разбрали добре смисъла!

– Не – възразих аз. – Превеждай!

И почнах внимателно да подбирам думите си:

– Това е сложен въпрос и отговорът му няма да е прост!

Тя ме спря с жест и почна да превежда. Само че вместо едното изречение, което аз бях изрекъл, тя навърза петнадесетина.

– Какво правиш? – попитах я. – Аз – едно, ти – десет?!

– Готово! Аз им обясних!– отсече бойката жена. – Да минем на следващия въпрос!

Към внуците: Преводачите понякога те превеждат не там, накъдето си тръгнал.

[2] „Служебно положение – ординарец”, дипломният филм на Киран Коларов