Откъс „Росица, Иглика, Искра”. В откъса: Добрин Илиев – Илия Добрев, Мая – Таня Шахова; задочни обожателки – Росица Вълканова, Иглика Трифонова, Искра Йосифова

Малкото момиченце Катя е всъщност момченце – братчето на Жана Мирчева. Сложихме му перука, вързахме панделки и още през 1978 година дадохме своя принос към джендър диспута.

На Искра дължа идеята, хрумването за „Трампа”. По време на „Авантаж” тя четеше „Объркани записки” на Ивайло Петров и ми ги препоръча. Харесах си историята на Мая Архимандритова и започнах да наплитам фабулата.
На нея дължа финала на „Трампа”. Какво „дължа”? Финалът на „Трампа” е заснет от нея.
Успоредно със снимките на основния филм тихомълком се снимаше и дипломен документален филм на една студентка, асистент-операторка. Беше прието да се помага на студентите. Заделихме малко лента от нашата, давахме им камерата и друга техника, когато бяха свободни. Искра бе режисьорка на този дипломен филм. За този филм ми говореше тя:

– Жоро! Трябва да видиш какво чудо заснехме!
– Какво заснехте, бе, Исе? – попитах я аз вяло.
– Ела да видиш!

Завъртяха ми материала. Бяха „хванали” изпращането на абитуриентите на 24 май: тълпата на площада прави шпалир около дефилето на единайсетокласниците. Те са нелепи и смешни в цивилните си дрехи; цветя, усмивки, надписи-пожелания по белите якички на ученическите престилки…

Аз съзрях финала на „Трампа”. Голяма част от тези деца вече бяхме снимали в епизоди от филма. Ето ги на площада, но Мая не е с тях… Тя е сама, сама срещу всички.

Откъс „Финалът, 24 май”. В откъса: Мая – Таня Шахова, Добрин Илиев – Илия Добрев, Мадарлийска – Мария Карел; абитуриенти и граждани на Самоков.

Кирчо Кирилов

Разглеждам режисьорската книга на „Трампа”. Тя не се отличава от останалите по направа. Всичките ми режисьорски книги от соц-периода са подвързани в твърда червена подвързия, а вътрешните им корици са изпъстрени с благопожелания. Изглеждат ето така:

Вътрешна корица 1 на режисьорската книга

Вътрешна корица 2 на режисьорската книга

На задната вътрешна корица имаше специален книжен джоб, в който пазя разни „хвърчащи листчета” от снимачния период, бележки, изрезки, протоколи от художествените съвети…

В специалния „джоб” на „Трампа” намирам един лист, свързан с мъченията ми около финала. На него пише:

„ Книгата на режисьора
Страшна е умора.
Концепции нови,
Трактовки ужасни!
Условия за снимки
Все по-страшни!
Екипът наш сплотен
Е вече изумен.
И вместо бате Радко
Да снима по-накратко,
С това си поведение –
Ад за наш’то съотношение!”

До тук написаното е със зелен флумастер с много стегнат, подреден почерк. Следва мое допълнение с черна писалка: „Това е истина – за съжаление!”
За непосветените пояснявам какво е „съотношение”. В онези времена снимахме на лента. В зависимост от това дали беше прословутата „Совколор” („Свема”), или „Фуджи”, или „Кодак” лентата се отпускаше в съотношение съответно 1: 7 за съветската и 1:4 за капиталистическата. Тоест ако филмът ти е планиран да бъде час и половина, това прави 2, 800 метра лента. Операторът получаваше или 19, 600 метра съветски „Совколор” или  11,200 метра от хубавата. Това значеше, че имаш право или на шест дубъла, или на четири за всеки кадър. Към средата на всеки от филмите ни почваше да ме наобикаля Славчо с извинителна усмивка:

– Да знаеш, че сме зле със съотношението!
– Колко е? – питах аз с лошо предчувствие.

Обикновено стигахме до 1:2, а се е налагало даже да снимаме 1:1, т. е. само по един дубъл на кадър. Чудя се какво сравнение да приведа: нощна стрелба по мишена, която се осветява само за кратко, веднъж. Или – Роналдо, който бие с глава корнери във вратата в пълна тъмнина…

Бележката със зеления флумастер свършва така: „Ако си курназ / познай кой съм аз!” И подписът на Кирчо – директорът ни.

Бележката от Кирчо