Съблазни ме тази пасивна съпротива и ние съчинихме новия епизод на Петя:

Тъй като тя вироглаво е отказала да участва в колективната рецитация, учителката я отстранява от конкурса. Когато конкурсът приключва, председателят на журито, писателят Добрин Илиев обявява от сцената победителката – Мая. (Той й е присъдил наградата заради стиховете на Петя, които Мая е подпъхнала наред със своите).  В залата Петя трябваше да вдигне ръка и да поиска да прочете едно свое стихотворение. Добрин Илиев щеше да се зачуди:

– Но конкурсът свърши, наградите са обявени?!

Учителката щеше да нареди:

– Петя, седни си на мястото!

(Две години по-късно подобно отношение на учителите щеше да е една от вероятните причини за самоубийството на поетесата).

Петя щеше да настоява:

– Който не е съгласен да си прочета стиховете, нека да гласува!

До тук бяхме обяснили епизода на Петя. Не й бяхме казали, че тайно асистентите ми бяха инструктирали масовката да не вдигат ръка, каквото и да им кажат. И тъй Петя питаше:

– Кой не е съгласен?

Никой не вдигна ръка, очите й проблеснаха и тя, зарадвана, повиши глас:

– Който е съгласен да си кажа стихотворението, нека да гласува!

Но пак никой не вдигна ръка. Сякаш удариха Петя. Тя застина в недоумение, но не обърна глава към режисьора, за да пита какво да прави, не спря камерата. Сви се в себе си.  „Седна си на мястото”. Нататък (от името на Добрин Илиев) аз я поканих на сцената. Петя се качи и прочете точно това стихотворение, което писателят бе харесал:

„Една жестока ножица със крясък

отхапа злобно моите коси.

Разпръсна ги по пода като пясък –

гърба ми вече нищо не краси.

Червената ми рокля в гардероба

посърнала, измачкана лежи.

Проскърцва закачалката със злоба,

че черната престилка й тежи”.

Добрин щеше да произнесе гневен монолог към мълчаливото, пасивно мнозинство, щеше да потърси за обяснение Мая, а оная нямаше да се разкае…

След снимките аз благодарих на Петя, че не стопира кадъра. Тя не ме укори за провокацията, ала наблизо една друга Петя, местно момиче от масовката, се разрева. Като я попитахме защо плаче, обясни, че е обидена.

– Вие ни доведохте под строй в залата, наредихте ни какво да правим, ние нямахме право на избор. Ако не ни бяхте наредили какво да правим, може би щяхме да вдигнем ръка!

Тези сълзи ме уязвиха – бях действал като манипулатор. И се реших на крайност: заснех епизод, в който се виждаше обстановката зад камерата, самият аз стоях като за документално интервю с гръб в кадъра; обясних, че по време на снимките на предишната сцена едно момиче се е разплакало. „Защо?” – попитах и момичето повтори своите обвинения. Тогава фиксирах нейната реакция спонтанно, а по време на монтажа си измислих и теоретичното оправдание – отчуждение по Брехт

Откъс „Петя и отчуждение”. В откъса: Добрин Илиев – Илия Добрев, Петя – Петя Дубарова, Мая – Таня Шахова, Мадарлийска – Мария Карел, директорът – Видьо Пенев, комсомолският активист – Евгени Михайлов; ученици от Самоков.

Монтирах това интервю веднага след епизода с Петя Дубарова.  И до днес не съжалявам, че прекъсвам линеарния разказ. След като показаха филма, един от критичните упреци бе, че съм оголвал материала на филма. През 60-те и 70-те се появи тенденция да се вади на показ материала, с който художникът работи: скулпторите се любуваха на фактурата на камъка или бронза, литераторите от „новия роман” – на синтаксиса… Аз пък съм бил излагал на показ метода си… Вероятно упрекът е бил основателен, но пак повтарям – заснех това „отчуждение по Брехт” спонтанно, а теоретически го осмислих след това.

Без финал

Втората част на филма, сегашното време, снимахме мъчително – на практика без сценарий. Беше се случило това, за което теоретически уж бях подготвен, ала теорията бе трудно приложима в реалния филм.
Теорията гласи: „Идва момент, когато филмът се изправя на крака и прохожда самостоятелно. Тогава на теб, режисьора, не ти остава нищо друго освен да го следваш и да го побутваш в желаната от теб посока. Опази Боже, да се изпречиш пред него и да го караш да направи обратен завой. Ще те прегази!”  За това говорят много кинорежисьори – и Фелини, и Били Уайлдър, и Вендерс, и Менцел, и кой ли не още… Актьорите влизат в ролите, героите придобиват плът и повеждат филма. Това ми се бе случвало вече, но в предишните филми завоят не бе така неочакван.
Във втората част на „Трампа” филмът пое по съвсем непредвиден от мен път. По сценарий героят Добрин Илиев трябваше да е „мачо”, да иронизира с мъжко превъзходство налудничавите измислици на Мая. Тя пък трябваше да е шантава, набедена поетеса. Между тях възникваше флирт, който много повече занимаваше Добрин Илиев, отколкото собственото му разкаяние. Прозрението идваше при него едва във финалната сцена, в която той научаваше за самоубийството на лелята, негова любовница от младежката възраст. Актьорските изненади започнаха още в първата част – комсомолската младост на Добрин Илиев. Актрисата, която играеше лелята, не бе лоша (харесах я в театрална постановка на Младен Киселов; тя много убедително изживяваше трагизма на Чехова героиня). Ала тя имаше ревнив приятел. Този идваше на снимачния терен и не разрешаваше на половинката си да се разголва. Увещавах го, че разсъбличането е само за вярно самочувствие на актьорите, че голотата няма да се покаже на екрана. Не и не! Дебнеше край камерата, шантажираше ни. Актрисата се гушеше в кревата до уж голямата си любов, опакована с хавлия до брадичката. Като пашкул! Любовната сцена между нея и Добрин Илиев се изроди в едно преспиване набързо. Далеч бе от изпепеляваща страст. Лелята не постигна трагизма на Чехов образ. Нейната връзка с героя наподобяваше флирт заради провинциална скука… Губеше смисъла си финалната сцена със самоубийството на лелята. А филмът загуби финала си!
Това не го пожелавам даже на най-върлия си душманин! Чехов е казал: „Имате ли финала, имате драмата!” Завършващите сцени на всичките ми филми са били моят пътеводител. Като си знам финала, знам накъде водя историята, каквито и импровизации да възникнат по пътя. „Трампа” остана без финал заради несполуката с лелята.