Откъс „Влакът”. В откъса: Добрин Илиев – Илия Добрев, Катя – Жана Мирчева, Петела – Руси Чанев, Джебчията, хванат на пусия – Крум Крумов

 Ивайло Петров

Ивайло Петров беше уж намръщен привидно, ала добър човек. Широко скроен. Аз се тревожех за крайната му реакция, особено след нашата хирургическата намеса в разказите му. Той ме изненада с оценката си, че филмът бил станал хубав .

Не се вкопчваше буквално в реплики и ситуации като повечето тогавашни български автори.

Съгласи се даже да участва във филма. За това негово задкадрово изпълнение си струва да разкажа.

Според фабулата героят писател трябваше да проведе типичната за онова време среща с младите читатели. Бях усетил вече вкусотията на метода да изградиш една игрална сцена с документални средства, най-вече залагайки на непосредственото участие на истински хора.

Така в „Изпит” решихме спора на тълпата коя каца е по-добра – тая с дървените обръчи ли или с железни? Зададохме темата на спора на селяните-участници, внедрихме двама-трима актьори и се насладихме на неподправена препирня.

В „Авантаж” подобен е началният епизод със сладкодумните лакърдии на Бай Душа.

Срещата с именития писател Добрин Илиев построихме по същия тертип. Поканихме самия Ивайло Петров. Той прие да проведе разговор с гимназистите, да отговаря на въпросите им. От целия разговор, който се проточи към час и нещо, ние взехме само обсъждането за сексуалната свобода и какво би сторил човек, ако знае че му остава само един ден да живее. Таня Шахова провокативно зададе този въпрос на Ивайло Петров, той се изненада, възкликна „А, сега, де! Не мога да кажа!”, но се включи в дебата и запита децата те какво биха направили. Снимахме отговорите им с директен запис (с огромната камера „Гуда”), документално; нито една реплика не бе предварително подготвяна. Ивайло водеше дискусията. Моята единствена намеса бе да включа отговора на бармана. В една от паузите асистентката ми Искра Йосифова дотърча засмяна:

– Жоро, виж какво казва човекът на бара!

Чух го и го накарах да повтори пред камерата:

– Ако ми остава един ден да живея – рече той, – ще си отмъстя по най-жесток начин на всички хора, които са ми пречили в живота и пак ще живея 24 часа повече от тях!

Неговият прагматизъм балансира сантименталния гимназистки идеализъм… Вярвах и продължавам да съм убеден, че тези документални откъси са „реперите” на истината в разказваната история.

Естествено, че на следващия ден камерата се обърна на 180 градуса. Пред нея застана Илия Добрев, който повтори както репликите, така и реакциите на Ивайло Петров. Не бе лесно, защото нямахме тогава видеоконтрол.

Откъс ”Среща-разговор”. В откъса: Добрин Илиев – Илия Добрев, Мая – Таня Шахова; до Мая седи Петя Дубарова; Мадарлийска – Мария Карел, ученици и гражданин от Самоков.

Петя Дубарова

„Трампа” не е от популярните ми филми. В интернет пространството присъстват откъси от него благодарение на Петя Дубарова. Като подготвяхме сценария (писахме го заедно с Владко Ганев), правих обичайното проучване на прототипите в родния си Бургас. Помолих моя бивша съученичка, вече учителка по литература, да ме срещне с момичета, които пишат поезия.  Голяма част от стиховете, които прочетох, бяха несръчни, ала мен повече ме интересуваха авторките им и техните съдби, за да съпоставя поведението им с постъпките на Мая от нашия сценарий.

Така се срещнах с Петя Дубарова! Съученичката-учителка беше ме предупредила, че „детето е даровито”, но че ще бъде чак толкова не очаквах!

Седяхме в холчето на бургаската ни еднокатна къща на „Толбухин” 144, беше мрачноват ден, лицето на мургавото, четиринайсетгодишно момиче се губеше в контра жур. Държах в ръцете си малко червено тефтерче, на чиято корица пишеше „Поетикален тефтер на Петух[1] Дубарова”, прелиствах го, четях и се дивях… Схванах, че пред мене е истинска поетеса и се отказах от разпити за ежедневието й. Тя не беше прототип на героинята Мая. Но, слава Богу, просветна ми, че може да бъде неин антипод, да реабилитира представата за младото поколение, която градяхме еднопосочно с образа на „ходещата по трупове” Мая. Поканих Петя да се снима в  „Трампа”, да изиграе себе си. Тя се съгласи.

В Самоков и Боровец я придружаваше майка й. По нощите Петя се криеше от нея, лудуваше с екипа. Веднъж, за да не я завари майка й в някаква хотелска стая, бе скочила от балкона на втория етаж и си бе навехнала крака. Аз изиграх ролята на лошия наставник. Това ни попречи да се сближим. Може би не биваше да я третирам като малко момиче. Годините й не бяха много, но мащабът на таланта й – голям!

За Петя не бе проблем да се държи естествено пред камерата. Талантливият човек е талантлив във всичко. Ние навреме усетихме това и разширихме ролята й, добавихме нов и важен епизод. По първоначалния замисъл тя трябваше само да предаде на Мая малкото, червено тефтерче „Петух Дубарова” с нейните стихове, за да бъде показано то на писателя-гост. Мая щеше да представи Петините стихове като свои (заедно със собственото стихоплетство), за да чуе реалната, безмилостна оценка за стихоплетството.

Владко Ганев ми беше разказвал как във ВГИК авторитарен, мастит педагог бил наредил на аудиторията в аулата:
– Който не е съгласен с моите тези, нека да вдигне ръка!
Никой, естествено, не се осмелил. Доволният властелин на талантите се подсмихнал и наредил повторно:
– А сега – който е съгласен, да вдигне ръка!
Ала и този път никой не „гласувал”. Авторитарното величие било потресено…

[1] „Петух” е „петел” на руски.