позова на изчезналите цигари, да се оправдая, че действието става в ранния социализъм…
Периодично питах реквизитора намерил ли е цигарена кутия „Родопи”. Редовно ме успокояваше, че ще я имам.
Дойде ред на снимките. Наели сме локомотив с два вагона, спрели сме движението по една „ветка” – глуха линия в Ловешко. Нашият състав претака по тази отсечка напред-назад, в единия вагон е колективът, във втория – масовката и актьорите. Аз подготвям епизода, разполагам спящите, настанявам звукотехника Крумчо (той е вторият джебчия) в единия край на седалката, обяснявам мизансцена и моля:
– Дайте цигарите!
– Дават се! – вика весело тарикатът.
И пъха в ръката на Крумчо кутия „Златна Арда”.
– Нали ти заръчах да намериш „Родопи”? „Златна Арда” аз мога да си купя сега, още на първата гара!
– Какво значение има? – смее се оня. – И „Златна Арда” е имало едно време!
Аз се мъча да не викам, макар че гласът ми трепери, когато му казвам:
– Уволнен си от продукцията! Напусни снимачния терен!
(Малина ми предостави своя спомен за тази сцена:
„Стоят един срещу друг в коридора на влака. Единият запенен, нищо не вижда от гняв, на другия нищо не му трепва, гледа режисьора в упор и съвсем тихо казва:
– Може и да не се крещи, нали?
– Изхвърлете този човек от терена! – изревава режисьорът.”
Сигурно тя е правата. Тези от органите, с които се сблъсквах и в Съветския съюз, и у нас, всичките до един в подобни ситуации говореха с ледено спокойствие. Очевидно в едно и също училище бяха ги учили).
Снимам сцената, без да покажа капака на кутията.
Ама отвътре ми кипи!
Свършваме този кадър, почва да се готви следващия. Отивам в служебния вагон да говоря с някого от екипа. И насреща ми – реквизиторът! Тук, където я няма масовката, мога да се накрещя от душа!
– Нали ти казах да се махаш от продукцията?! Напусни веднага снимачния терен!
Зад мен се обажда Славчо:
– Гошо, ама влакът е в движение! Нека да спрем, че тогава!
Да се смееш ли, да плачеш ли?!
Руси Дундаков
Руси бе племенник на Иван Кожухаров, син на сестра му. Ореолът на вуйчото блещукаше в очите му: Руси говореше с интонацията на Иван, бе немногословен, точен в приказката. И широко скроен като вуйчо си. Като почвахме „Авантаж” ние със Славчо искахме да вземем за художник-постановчик Жоро, Георги Тодоров – Жози. Йерархичната система на Студията не позволяваше. Независимо, че бе работил „на черно” в „Изпит”, независимо, че бе художник-постановчик на „Гардеробът”, полагаше се да мине поетапно към художник-постановчик. На първо време можеше да е само художник по костюмите. Това ни се разреши. Тогава ние със Славчо намислихме да надхитрим Студията. Помолихме Руси, който бе художник-постановчикът, да отстъпи пет процента от хонорара си на Жоро – Жози. Руси не се колеба. Прие. По този начин в надписите на филма моят приятел от детските години бе вписан и като художник-постановчик. Това легализира статуса му. В следващия филм, в „Трампа”, нямаше пречки той да е постановчик.
Жоро-Жози, Руси Дундаков и пиротехникът Дойчин Йондов.
След казаното до тук да не си помислите, че участието на Руси в „Авантаж” бе формално. Той имаше вкус към цвета, както и вуйчо му. Само че докато Иван „вадеше” цвят в кадъра, провокиран от настроението на конкретната сцена, Руси изпитваше носталгия по шаренията на епохата. Пример: снимаме епизода „Глобусът на смелите” – в огромна сфера от метални обръчи мотоциклети правят лупинги пред зяпачи, всред които са Петела и Жела. Тя се опитва да бяга, но Петела я качва отвън върху мотоцикъл, стоящ на едно място, защото се върти на ролкови валяци.
В една мъдра статия от днешни дни Димитър Камбуров оценява:
„Кадърът, в който джебчия, облечен като капитан и крадла в престорен уплах зад гърба му, са върху този работещ на високи обороти и непомръдващ мотоциклет, наблюдавани от сеирджийски настроена тълпа, докато над главите им се въртят фойерверки, е мощна метафора на комунизма в неговата симпатично-патетична обречена абсурдност.”[2]
Да надзърнем за малко в кухнята. Да не си помислите, че гениално съм предвидил тази метафора. Преглеждам режисьорската книга на „Авантаж”. Ето как стандартно и банално изглежда описанието на панаира:
„Постройка на следните атракциони: „Глобус на смелите”, стрелбище, два силомера от различен тип, въртележка със синджирени люлки (рисуване на синджирената люлка), палатка със захарен памук, оборудване на кебапчийница”.
Зачерквал съм от ръка, на снимачния терен. Зачерквал съм, защото по организационни причини ми осигуриха само „Глобусът на смелите”. Неволята ни накара да мислим не за буквално подобие на панаира (има доста наши филми с такива епизоди), а за образа на панаира – такъв, какъвто е споменът в съзнанието на Петела. Портретите, които са на фасадата, бяха предварително нарисувани за синджирената люлка. Руси Дундаков настоя да ги употребим, макар и да нямаха нищо общо със самия атракцион. Но пък бяха част от времето, от епохата, от нейната цветност и наивност. Руси Дундаков ги нареди фронтално отвън: лица на булка, на селянин с калпак, на учудено дете. Пуснахме и фойерверки. Двамата с Жози напълниха площада с достоверно облечена масовка; доведоха и гуслар – мечкадар с мечка на първия план. И така дружно построихме този кадър-метафора. Крилат лозунг имаше в Студията: „От всеки дефект – ефект!”
Откъс „Глобусът на смелите”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Жела – Пламена Гетова, джебчията, хванат на пусия – Крум Крумов, крадци – Пламен Сомов, Иво Фурнаджиев.
Така, без да сме го умували предварително, стигнахме до „хиперболизация на пространството”, както аз го кръстих. Днес, от дистанция, бих го определил като „пространство на спомена”.
Друг пример: срещата на пионерския отряд с Петела, предрешен като летец, става в класна стая. Отиваме в едно начално училище, оглеждаме учебната стая. Голо, неуютно пространство. Тогава ни озарява идея. Събираме от всички училищни кабинети де що пособия има – географски карти, шкафове с препарирани животни, разни стъкленици с експонати, картини, лозунги и стен-листи от нагледната агитация. Задръстваме стаята с тези предмети. На чиновете им става тясно. Някои се плашат, че прекаляваме. Утешавам ги, че няма да акцентираме с нарочни панорами или детайли върху несъвместимите за една-едничка стая пособия. Те ще влизат в кадъра „дотолкова, доколкото”, т.е. като част от действието. И наистина, мисля си, зрителят ги възприемаше като част от спомена на Петела – „образ на училището”, а не конкретно училище.
Откъс „Пионерска среща”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Учителката – Радосвета Василева
Руси Дундаков бе добър скулптор. Негов е бюстът на Никола Петков в градинката на църквата „Свети Седмочисленици”. Гордееше се, че го е ситуирал върху фона на сградата на МВР:
– Загърбил е мястото, където са го мъчили! – произнасяше хрипкаво.
Негово е архитектурното пространство на чешмите до Централната баня.
Запомнил съм една негова приказка:
– Георге, ако Снежинка (жена му) се разболее нещо и ме попитат какво давам за нея, ще река: „Отрежете ми кутрето”, ако е за мама, ще дам пръстите, но стане ли дума за Петърчо и Тодорчо (синовете му) ще викна: „Режете, режете цялата ръка от рамото!”
Малина ми изпрати свои спомени за него. Тя пише:
„Освен монументалните скулптури и чешми, правеше малки пластики и пишеше разказчета, изпълнени с нежност и артистизъм.”
Това ме подсети за един бас, на който се бяхме хванали за каса коняк – той да напише за определен срок разказ. Дойде уречената дата.
– Готов ли е разказът? – попитах го.
– Да – отвърна Дундаков. – Чуй: „Слънчевите лъчи проникваха през проядените от листните въшки листа”.
– Много образно. А нататък?
[2] Списание „АРТизанин”, брой трети, 2017 г.