„Парцалев” – Вичо

По време на снимките ми разказа историята си.
Вичо се готвел да замине в Коми на гурбет. Имал приятелка, мечтаел да се ожени за нея, ала искал в съветската тайга да припечели за дом и сносен живот. Преди отпътуването за СССР, трябвало да изкара подготвителна школа край Дунава. Ако не ме лъже паметта – в Русе. Нямам спомен на какъв занаят са ги учили, помня едно – съкурсниците му били „хора от кол и въже”. По време на празниците му гостувала Милка, приятелката му. Самият той бе от Първомай, а тя – от Стара Загора. Прекарали вечерта в местна кръчма. Милка била хубавица, „колегите” от школата, които били на съседна маса се „овълчили да я броят с комбалите си”. Били пияни, някой предложил на Вичо „да им пусне курвата за карамбол”. Давали му големи пари „за откуп”.
– Гражданино режисьор! – дори тогава Вичо се вълнуваше. – Аз имах чувства! Разбирате ли? Имах чувства към нея!
Той дръпнал изгората си да се махат от кръчмата, но пияниците ги догонили. Наобиколили ги. Вичо избутал Милка, викнал й да бяга, а самият той извадил камата. Момичето се отървало, ала той, защитавайки я, защитавайки се, наръгал едного…
На процеса нямало очевидци в негова защита. Милка не била видяла самия бой. Останалите се наговорили да свидетелстват срещу Вичо. Съдията подушил, че техните показания са съмнителни, но все пак имало опит за убийство… Дали на Вичо лека присъда – една година лек режим. В Белене. Бил началник склад. Можел да ходи свободно из градчето да пазарува, прибирал се, когато искал. Годината почти изтичала, ала Милка престанала да пише писма. Вичо се усъмнил. Страдал. И един ден вместо да се прибере в затворническото общежитие, се качил на влака за Стара Загора. Пристигнал, купил една бутилка ракия и позвънил на Милкиния апартамент. Отворила му майка й.
– Ох, Вичо! – ахнала. – Ами тя, Милето се омъжи!
Вичо помълчал, сетне рекъл:
– Баща й тук ли е?
– Ами къде да е?
– Донесъл съм едно шише ракия – казал Вичо. – Да не го връщам…
И влязъл.
Милка и мъжът й седели в хола и гледали телевизия.
– По терлици! – натъртваше Вичо.
Кой знае защо този факт много го ядосваше.
Изпили, без излишни приказки, по една ракия с баща й. Вичо станал да си ходи. Пак минал през хола.
– Милка си гледаше телевизията по терлици… – разправяше ми Вичо. – Излязох си. Отидох на же-пе моста да се хвърлям под влака, ама ме достраша и се върнах в Белене.
Дали му вътрешна присъда за опит за бягство. Много по-строга и много по-голяма. Той се озлобил.
– Започнах да правя всичко напук. Помляха ме от мариз. Затуй побелях… Сега съм тук, уж да уча…
Затворът в Ловеч имаше средно училище. В него се ограмотяваха осъдените.
Вичо се сприятели много с Вельо Горанов, комуто партнираше. Вельо му издейства да го преместят в Старозагорския затвор, за да бъде по-близко до старите си родители, на които бе трудно да пътуват от Първомай до Ловеч.
Получих писмо от Вичо, когато „Авантаж” спечели Сребърната мечка.
– Пратете ми я тая мечка да я видя! – молеше той.
Заснехме се група негови приятели с „Мечката” и му пратих снимката с няколко реда…

Снимка „Със Сребърната мечка”. Този пред мен, който държи мечката, е Крикор Хугасян, до него е Видьо Пенев, а зад тях – шофьорът Сандьо, който изигра един крадец във филма.
Години по-късно срещнах едного от ловешките затворниците. Онзи ми каза, че Вичо се поминал в затвора…
Цветан-Цецо
Беше среден на ръст, с изпъкнало чело и живи очи в дълбоки очни кухини. Лежеше за изнасилване. Според неговия разказ бил набеден. Като войник се срещал с една местна ученичка.
– Имахме полов живот – разказваше Цецо. – Дойде ред да се уволнявам. Тя искаше да се женим. Аз не щях, рано ми беше.
Тя го поканила на прощална среща в една градинка. Скътали се в някакви храсти и като стигнали до „половия акт”, тя се разпищяла, веднага го награбили братята й… Шест години в затвора.
Колкото и старшината Цоньо, по прякор Тупалката, да ме предупреждаваше: „Не им се хващай на лъжите!”, щеше ми се да вярвам на Цецо. Беше окомуш човек!
Ето ви доказателство:
Шест години по-късно. Вече съм заснел игралната версия на „Мерата…” Трябваше много срочно да напиша режисьорските книги за телевизионните седем серии. Скрих се в Пампорово от всички и всичко, от целия свят, защото сроковете ме подпираха безмилостно. Лятото на 1981 година е. Къде сме (бяхме заедно с Марина) знаеха само мама и тате в Бургас. Никой друг от близките ми в София не знаеше къде съм се скатал. Траках по цял ден на машинката в станцията на Телевизията. Една вечер на стаята ми се чука. Аз пращам Марина да види кой е и да го разкара. Тя се връща разколебана.
– Търси те някакъв мъж. Бил си го снимал в Ловешкия затвор.
Нямаше къде да се дяна – отивам и се сблъсквам с Цецо. Пуснал си коса, но очите, хлътнали в очните кухини, са същите. Води със себе си някакво младо маце. Носи чанта с пет-шест бутилки концентрат. За подарък. Да съм бил прослушал приятелката му, искала да кандидатства актьорско в НАТФИЗ. Иначе си била волейболистка, добра била, ама не щяла във ВИФ, искала в НАТФИЗ. Каня ги, мацето влиза, Цецо ме задържа на вратата, шепне:
– Кажи й, че не я бива, моля те! Не искам да става софийска курва!
Той беше от провинциален град. Бил си намерил добра работа, келнер. Печелел прилично, искал да се жени за нея. Момичето имаше говорен дефект и аз с чиста съвест й отрязах квитанцията. Глождеше ме, обаче, друг въпрос – как Цецо ме е намерил в родопските дебри. Чуйте!
Пристига в София. Отива в Студията. Разпитва за режисьора Дюлгеров. Измисля някаква легенда, че ме канят в родния му град на среща със зрители. В отдел „Личен състав” му дават домашния ми адрес. Звъни на апартамента. Никой не му отваря. За негов късмет среща една комшийка, която ме познава. Пита я къде съм. Тя не знае. Той не се отчайва. Пита я откъде съм родом, къде живеят родителите ми. Тя казва, че съм от Бургас. Пали колата и запрашва към Бургас. Пристига там и пита минувачите по главната улица дали познават Георги Дюлгеров. Никой не се сеща за такъв, но един стар бургазлия му казва, че познава друг един Дюлгеров – Димитър. Това е баща ми.
– Знаеш ли му адреса?
– Еми-и, бай Митьо живее еди къде-си.
Пристига вкъщи. Лято. Тате тъкмо си взима аперитива. Цецо го сварва в добро настроение. Вади една бутилка ракия за армаган. Сяда на масата. Разтяга масала за срещата със зрителите. Тате решава, че това е важно. Издава му къде съм. Както се казваше в „Авантаж”: „Тоя поне се е решил да стане престъпник! Има други – ходят си по улиците и не смеят!” Такъв да ти е организатор във филм!
Още една среща с познайник от затвора. Нощ. Вървим по „Стамболийски” с Марина. Насреща ни група бабаити. Гледат ме. Марина изпада в паника:
– Тия ще ни нападнат!
И противно на всякаква логика ме завлича да се скрием – от осветената улица „Стамболийски” в една от тъмните пресечки. Аз иронизирам страха й, но чувам, че ни догонват стъпки. Бабаитите ни следват. Марина се вцепенява и прави най-погрешното – прегръща ме откъм гърба така, че моите ръце са под нейните клещи.
– Не се бий, моля те! – шепне.
Аз че не мога да се бия в това положение, не мога, но съм много лесна мишена! Настигат ни, светват ми в лицето със запалка.
– Ти не беше ли режисьор? Не снима ли в Ловешкия затвор?
Кимам.
– Аз бях тогава в затвора – казва единият. – Като снимахте „Авантаж”. Пич, много ме кефи твоя филм. Гледал съм го пет пъти до кенефа на влака!
За сведение – в този епизод Петела насила си взема мъжкото удоволствие от приятелката си Жела в миризливата тоалетна на влак. Сцената е в първата трета на филма.
„Веднага напусни терена”
Знаеше се, че във всяка продукция (така се наричаше филма по време на снимки) внедряват човек, който да дебне дали се случва нещо нередно. Дали всички са били хора на Държавна сигурност, не знам, нямам достатъчно информация, а и не ми се рови…
В „Авантаж” такъв бе един реквизитор. Като го пратиха в екипа, ме предупредиха, че баща му бил офицер от ДС. Значи и на сина не му е чист косъмът…
– Какъвто ще да е – рекох, – само да си върши работата!
Запознахме се. Не ми хареса от пръв поглед. Бе от онзи тип тарикати, които вършат не това, което се иска от тях, а си измислят свършена работа. Давам ви пример, за да ме разберете: новоназначеният реквизитор още на втория ден дойде да ми се хвали, че бил намерил студентска книжка от епохата.
– Но на нас такава не ни трябва! – казвам му. – Прочети сценария. Има ли в него студент? Въобще става ли дума за студент в някой епизод?
– Може да свърши работа – вика тарикатът.
– Чуй сега! – заръчвам аз, защото подушвам с кого ще си имам вземане-даване. – Има един епизод, който снимаме във влак. В него Петела хваща „на пусия” друг джебчия. В началото на епизода другият джебчия иска да провери дали всички в купето спят. Затова той вади кутия цигари и предлага на всеки да си вземе, да се почерпи.

– Цигарената кутия искам да бъде „Родопи”. Разбра ли ме? „Родопи”! Днес такива няма, затова, моля те, почни от сега да търсиш!

Защо настоявах за „Родопи”? Тези цигари – син надпис, син силует на планината върху корицата – бяха типични за 50-те години. Ако почнеха да упрекват филма в черногледство, възнамерявах да се