Инцидента в затвора вече описах. Без Видьо едва ли щяха да ни простят бутилката ракия.
Видьо уговори заместник-началника по режима в Ловеч да разреши на затворници да се снимат в епизодичните роли. Как го стори, той си знае. На мен ми каза само тихичко:
– Разрешиха, ама ще ни дадат само убийци и изнасилвачи.
Аз съм направил уплашена гримаса сигурно, защото той ме успокои:
– Майорът каза, че тия били най-сигурни. Ако ни дадял крадци или измамници, щели сме да проплачем. А тези били извършили еднократно престъпление, само веднъж са си загубили ума…
Помолих асистентките си Малина Петрова и Искра Йосифова да подберат само млади хора, не повече от 35-годишни, за да са връстници на Руси.
Двете момичета тогава току-що завършваха първия във ВИТИЗ клас по кинорежисура. Водеше го Христо Христов. Ние с Людмил Стайков му бяхме асистенти. Всеки от асистентите имаше своя група от шест-седем студенти. Малина и Искра бяха в моята. Обичах ги, мисля, че и те се отнасяха с добро към мен.
Малина Петрова
Малина – да е жива и здрава! – направи два игрални филма; единият в съавторство с Искра. „Пътешествие” (1980 г.) се нарича този филм и разказва с много по-голяма диалектична дълбочина за годините след Девети септември 44-та, отколкото някои полемични филма, направени в първите години на прехода.
Ето ги Малина и Искра по време на снимките на „Пътешествие“. Искра е с очилата.
Малина е личност от голям мащаб.
Видях я за пръв път на сцена номер 18 във ВИТИЗ. През есента на 1973 година там се провеждаха първите за България приемни изпити по кинорежисура. Кандидатите бяха над сто, а и комисията не им отстъпваше. Бяхме най-малко двадесетина души. Христо набираше класа. Той бе председател. Но в комисията бяха още бай Захари Жандов, Методи Андонов, ние с Людмил Стайков като бъдещи асистенти, имаше оператори, телевизионни режисьори – калабалък! Бяха минали първите два анонимни кръга и се провеждаше явен кръг. Кандидатите бяха подготвили театрални етюди по свой сценарий. Показваха ги пред комисията на сцена номер 18 и след това ние разговаряхме с тях – питахме ги доволни ли са от актьорите; кое е станало, кое – не; предлагахме да досъчинят нещо към етюда…
Преди Малина мина един авангарден кандидат. Явно беше се упражнявал в някой модерен студентски самодеен състав, защото откъсът му изобилстваше със светлинни ефекти. Кулминацията бе един еротичен акт, чийто смисъл ни бе пояснен така: героят се бил съвокуплявал със светлината! На Христо, в чийто талант преобладава визуалното начало, етюдът се понрави. Той се въодушеви, дори не разпита кандидата, а го отпрати; чакал-недочакал излизането му, високо обяви:
– Тук няма съмнение! Този е за шестица!
Методи на другия край на масата се ядоса. Почервеня и каза:
– Аз имах въпроси, защото имах съмнения!
Христо нещо уклончиво измънка. Това още повече разгневи Методи. Той написа своята оценка на един лист и я препрати към Христо. Аз седях до професора, нали, божем, ще съм му асистент. Надникнах и видях оценката на Методи: „Слаб (2)”. И тук се почна една разправия в изпитната комисия: между Христо и Методи се разменяха реплики, хората помежду им или вземаха страна, или ги успокояваха… С една дума, цялото внимание на изпитващите бе към спорещите. Следващият кандидат беше Малина. Излезе една девойка в широка рокля, с червени от вълнение бузи, представи откъса си със сподавен глас, даде знак за начало. Етюдът бе за раздялата на млада семейна двойка.
Междувременно разправията в комисията се разрастваше, макар и на полушепот.
Участниците в етюда, студенти от ВИТИЗ, усетиха, че авторитетите почти не ги гледат; те решиха, че не са харесвани; побързаха да претупат етюда и да се махнат по-скоро от сцената. Остана Малина. Не искам да се изкарвам проницателен. Естествено, че аз също надавах ухо към кавгата, но ми стана жал за това зачервено момиче, което щяха да скъсат след малко. Още повече, че тя се бе представила откъде е родом. От моя Бургас. Какво да си кривя душата, чуя ли, че някой е от Бургас, съчувствието ме обладава. Попитах Малина дали е доволна от етюда. Не беше. Направи доста смислен разбор на грешките. Наблегна, че това е раздяла на двама, които някога много са се обичали.
– Как да разберем, че тези някога са се обичали? – попитах я. – Ако снимате с камера, какво бихте добавила?
Малина се замисли.
– Свободна сте! – сетиха се за нея от комисията.
– Чакайте! – викнах аз. – Задал съм й въпрос!
– А, така ли? Добре, отговорете на другаря Дюлгеров!
И отново засъскаха, зашепнаха за онзи, дето героят му се съвокуплявал със светлината.
Малина измисли решение и то ми хареса. Мъжът от нейния откъс бе архитект. Беше й хрумнало, че той е рисувал жена си. Неговите рисунки хронологично са закачени по стените на гостната им. Камерата щеше да направи панорама по тези рисунки, за да видим, че на първите портрети, от годините на тяхното влюбване, тя е идеализирано красива, постепенно се намесва реалистичното изображение, за да се стигне напоследък до шаржове, почти карикатури…
– Достатъчно! – рекох аз. – Добре!
Беше ярко хрумване, кинаджийско.
Дойде ред за рекапитулацията на кръга. На Малина пишеха слаба оценка. Тя не минаваше. Аз се разпалих и завиках, че не са прави. До ден-днешен не умея да се владея в подобни ситуации, но тогава бях много по-експанзивен.
– Вие се карахте и нищо не чухте от разговора с нея! – обвиних ги.
Христо беше толерантен човек, търпелив. Той ме успокои, аз разказах за хрумването на Малина, което повечето от комисията не бяха чули.
– Добре – каза Христо. – Щом държиш на нея, ще я пуснем в следващия кръг. Тогава ще решим!
Писаха й „добър (4)”. С по-ниска от четворка оценка не се минаваше.
Тръпнех да чуя Малина на следващия кръг – събеседването. Зададен бе въпрос към всички : ”Ако сега ви дадат възможност да снемете филм, какъв филм бихте направили?” Мнозина се издъниха с отговорите си – преобладаваха общи фрази: „филм на младежка тематика”, „като млад човек ще ми се да направя любовен филм”… И тем подобни. Малина каза:
– Ще направя документален филм за фабрика „Славянка” в Бургас. Знаете ли я? Това е рибената фабрика. В нея работи майка ми. Тази фабрика има два входа/изхода – единият е за мъже, а другият – за жени. На всеки изход има баня, затова входовете/изходите са мъжки и женски. Понеже рибата много мирише, като си тръгват работниците, минават през баните. Ще направя филм как се чака на посещение другаря Живков!
(1973 година! Току-що са отшумели събитията от 68 година. За другаря Живков се вдигат само наздравици!)
– Чакаше се посещение на другаря Живков и една седмица предварително охраната затвори женския изход, този с женската баня. Цяла седмица у дома майка ми миришеше на риба… – свърши Малина и ни погледна в очите.
И до ден-днешен си е такава, пронизва те с поглед. И документалните филми, които сътвори, са безпощадни – като онзи неин първи разказ…
Чест прави на всички, никой не каза нищо против нея. На обсъждането й писахме шестица. Ала тя не й стигна за общия баланс на оценките. Случи се така (Боже! Колко случайности през живота ми?!), че се оказах пред ВИТИЗ точно на секундата, когато Малина бе прочела списъка с приетите. На нея не й стигаха две стотни до заветната четворка, с която се влизаше. И на още един не му стигаха шест стотни. Това бе Евгени Михайлов. Аз тутакси изтърчах при Христо. Молех го да помогне. Обяснявах колко относително нещо са тези сборни оценки. Христо не се нуждаеше от увещания. На него също му бяха интересни и Малина, и Евгени. Той беше Председател на Съюза на филмовите дейци. Равняваше се по ранг на заместник-министър. Отиде, където трябваше, направи, каквото трябваше. Малина и Евгени влязоха във ВИТИЗ. И двамата са с достойни филми зад гърба си. Който иска да научи повече за Малина, ето връзка към блога й – malinapetrova.com.
Малина и Искра много се сприятелиха по време на следването. Аз ги взех и двете в „Авантаж”. Бяха всеотдайни. Малина се шегуваше, че те двете били служба „Бърза помощ” и „Пожарна команда”. След „Авантаж” Рангел покани Малина в „С любов и нежност”, а после и в „Лачените обувки…” Станаха големи приятели.
За Искра ще пиша, като дойде ред на „Трампа”.
Сега сме в столовата на затвора. Двете момичета са подбрали епизодиците и ми ги показват. Аз обхождам струпаните хора и виждам сред младите лица едного с побелели коси, прошарени мустаци, сгърбен. Гълча шепнешком:
– Нали ви заръчах да вземете само млади хора?!
Побелелият мъж ме чува и пита високо:
– Гражданино режисьор, вие на колко години сте?
Аз отговарям с половин уста:
– На трийсет и три.
– Е, аз съм по-млад от вас с три години!
Не можех да повярвам. Наглед бе над четиридесетте. Кой знае защо прякорът му бе Парцалев. Нищо общо нямаше с големия актьор. Освен две големи бръчки по бузите. Той изпълни една доста значима роля във филма – Агапа. Може да го видите в откъса „Ритна котлето с млякото” – високият смръщен мъж, с мустаците до Вельо Горанов.
Откъс „Ритна котлето с млякото”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Паликамара – Вельо Горанов, Зордана – Стефан Попов, Герчев – Пламен Дончев, началникът на затвора – Видьо Пенев. В останалите роли – затворници, между които са бай Душа и Цецо, за който ще стане дума. Вичо е Агапа.