че в този му вид стана по-добър… По това време аз вече се бях научил да се доверявам на актьорската интуиция, да следвам заедно с актьора логиката на героя, а не да тикам образа в прокрустовото ложе на предварителните си намислици. Особено когато те води актьор като Руси.
Още един епизод:
В трета серия Дилбер Танас става войвода на чета. В предишните две серии е израствал от примитивния дивак до членоразделно говорещ четник. Но все е бил подчинен. Сега вече той трябваше да подчинява другите на себе си. Комитите от неговата чета бяха предимно тогавашните ми студенти (сега водещи режисьори и продуценти: Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Светльо Овчаров, Марио Кръстев, Владко Андреев). Докато снимахме предишните две серии, не бях забелязал Руси да общува близко с тях. Иде ред на воеводството му. Слизам една вечер в ресторанта и ги виждам всичките, насядали на една маса с Руси, нещо оживено обсъждат.
– Жоро, Жоро! – викат ме. – Ела да ти споделим една идея на Руси!
Отивам. Мисля си, че ще е нещо по сценария.
– Виж какво предлага Руси! – казват студентите. – Като завършим (това им предстоеше след една година), да идем всички във Военната студия, на която Руси ще стане началник и художествен ръководител! И там да си направим дипломните филми! Ние вече му дадохме да чете сценариите ни. А? Какво ще кажеш?
Какво да им кажа? Че и воеводата, и началникът на военната студия изискват подчинение? Че Руси вече го е получил? Да не съм луд! Да си вървя срещу филма!? Не се срамувам да си призная, че от Руси съм се учил как да работя с актьорите. Един урок запомних за цял живот и непрекъснато го предавам на студентите. В началния епизод на „Авантаж”, веднага след надписите заместник-началникът по политическата част Герчев (Пламен Дончев) провежда в канцеларията си занятие със стажанти-юристи. Представя им Петела и го моли да демонстрира разни джебчийски мурафети. Ненадейно се стига до факта, че Петела е признал всичките си кражби, разкрил е своите съучастници. Герчев го подканя да разкаже защо. Петела произнася кратък монолог:
– Исках да ги спася, исках да ги отърва. Вие виждате – аз погубвам самия себе си, за да се отърва от това проклятие. Джебчийството е проклятие, казвам ви… Който веднъж го е почнал, мъчно може да се отърве от него. Че аз познавам остарели вече хора, бащи на семейства, ама чак като направят по някое турне, от време – навреме и тогава мирясват..
Докато пишехме сценария, бяхме си говорили с Руси за взаимоотношенията на Петела с Герчев, бяхме решили, че тези самопризнания Петела е споделил като интимна тайна пред началника, за да „му влезе под кожата”. На мен ми се виждаше логично, че щом като Герчев излага на публичен показ интимната тайна, това ще предизвика недоволството на доверителя и той ще изкрещи монолога си с гневна обида към предателството на Герчев. Но Руси не влагаше никаква страст в думите, редеше ги равно, някак замислено. Един дубъл – така; втори… Аз настоявах за повече хъс, за повече емоция. Не и не! След петия дубъл се предадох – каквото е, да е! Но като смонтирах епизода, се изумих на вярната актьорска реакция. Това ме бъзна и аз почнах да превъртам монолога напред-назад на мувиолата, взирах се и се мъчех да разгадая какво прави Чанев. И открих! Цялото внимание на Петела не бе в текста, който каканижеше, а в тракането на едни налъми по коридора отвън. Сетих се, че докато разговаряхме по затворите с лишените от свобода, Руси забеляза една тяхна парадоксална реакция:
Водеха ни събеседниците в някоя канцелария. Ние обикновено слагахме стол в средата на стаята, близо до бюрото с касетофона, канихме човека да седне и почвахме разговора. Всеки един от петнадесетината души, с които беседвахме, обаче, по време на разговора правеше едно и също – постепенно придърпваше стола си така, че гърбът му да се окаже опрян в стената!
– Пазят се от удар в гръб! – констатира тогава Руси.
За мен това бе любопитна подробност, но актьорът бе запаметил този техен условен рефлекс и по време на снимки го бе превърнал в рефлекс на героя си. Нали Петела е принуден да говори как е издавал съобщниците си-крадци? Той го прави, поставен в средата на стаята, гърбът му е незащитен. В същото време чува, че по коридора тропат налъмите на някой от съкилийниците му. В канцеларията водят някого! И цялото старание на Петела е да изговори монолога си, преди дошлият да влезе, за да не го завари как „тропа”!
Ама режисьорът бил искал да извади наяве подтекста на епизода! Режисьорът може да си иска, Петела не ще! Не ще да бъде спипан как се хвали с издайничеството си! Това играеше Руси Чанев в този епизод и това бе урокът, който той ми преподаде: подтекстът, скритото в седемте осми на айсберга, онова, което е под водата, не бива да се вади от актьора над повърхността. Ако драматургията е добра, то ще си влезе в подсъзнанието на зрителя и без „натискане на педала” от режисьора или актьора. По-важно е героя да се води според неговите безусловни и условни рефлекси.
Откъс : „Самопризнанието на Петела”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Герчев – Пламен Дончев, стажантът Рангелов, от когото крадат – Георги Тодоров-Жози, стажантка, която пита – Искра Йосифова, други стажанти – Георги Николов, Васил Каменов-Джина, Паликамара – Вельо Горанов, старшината Дрянски – Евтим Кирилов-Мечо..
Има и друго: този епизод бе от първите във филма. В него и за актьора, и за режисьора бе важно да убедят зрителя, че героят е жив, истински, автентичен, да не изглежда той като прима балерина на фона на кордебалета. А когато зрителят повярва, когато захапе въдицата, нататък можехме да си позволим и по-зрелищни изпълнения като в епизода „Забравил шутът ранга свой”, в който Руси танцува като клоун.
Откъс „Забравил шутът ранга свой”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Жела – Пламена Гетова, Керанка – Диана Челебиева, Приятелят – Димитър Ганев.
Между другото, стъклената чаша, която Петела гризе и дъвче в края на откъса, е истинска! Тогава нямаше имитации на стъкло като днес…
„Авантаж” донесе на Руси голямото признание, но малко преди него, малко преди премиерата на филма ме среща доброжелател и казва съчувствено:
– Разправят, че филмът бил станал, ама Руси се бил издънил.
– Кой разправя?
– Говори се…
Дойде оглушителният успех на Руси и ханджарът на завистта се прибра в канията. Временно…
Видьо Пенев
Преди началото на „Авантаж” началникът на отдел „Производство” Христо Иванов, душа човек, член на БЗНС и поради това с особен статут, ме дръпна на разговор.
– Искам да ти дам един мъж за организатор. Ти нали ще снимаш в затвор? Той пък току-що излиза от затвора, може да ти е от полза.
– Кой е той? Защо е лежал в затвора? Има ли опит като организатор?
– Опит като организатор няма, ама ще ти върши работа, вярвай ми… Лежал е по аферата „Тексим”. Бил е началник на авио – отряда в Судан.
Процесът срещу шефовете на „Тексим” се бе провел, докато аз следвах в Москва. Христо Иванов не се нае да ме осведомява, рече:
– Срещни се с човека.
Видьо ме впечатли с достойно поведение. Не беше от разговорливите, но излъчването му подкупваше. Няма да описвам външността му. Можете да го видите в откъса „Ритна котлето с млякото”. Той играе началника на затвора.
Малко по малко разбрах нещичко от биографията му. Видьо е бил военен пилот. Летял е на изтребител. Пенсионират го рано и приятели го канят в „Тексим”. Каквото и да напиша за „Тексим”, рискувам да бъде повърхностно, неточно. Знае се, че е била външнотърговска организация с различни клонове, знае се, че са търгували с оръжие за африканските страни, знае се, че плащанията са били във валута второ направление – долари. Най-общо казано това е бил опит да се „мине по допирателната” покрай Съвета за икономическа взаимопомощ, организацията глобализираща икономиката на социалистическите страни. Видьо става шеф на „Булеър”, авиокомпания, която има селскостопански машини в Судан. Занимавала се е и с чартърни туристически полети. Печелят добре. Но през пролетта на 1967 година Съветският съюз нарежда да се прекрати отцепничеството. Всички шефове в „Тексим” са набързо обвинени в злоупотреба и също така набързо пратени в затвора. Видьо трябваше да си доработва в Студията.
Наивен е бил въпросът ми дали го бива за организатор. Биваше го за много повече.
Отидохме да снимаме в Ловеч: няколко сцени в града, а след това – в затвора. Директорът на продукцията се разболя и не дойде с нас. Имах на разположение само Видьо. Викнах го да обсъдим плана за действие. Той ме изслуша, след това каза:
– Добре, но преди всичко трябва да идем в Окръжния комитет на Партията.
– Видьо, моля ти се! Снимаме филм, който едва ли е по вкуса на ония от Окръжния комитет! Що да се навираме на вълка в устата?
Видьо се усмихна. Усмивката му бе на патил човек – устните се разтягат, а очите остават хладни.
– Жоро, разбери психиката им. Те са сайбията на града, на окръга. Ти идваш на тяхна територия. Ако не им направиш темане, ставаш подозрителен. Никой няма да те пита за сценария. Ще ни черпят по една боза и ще им бъде драго, че ги зачитаме!
Така се и случи. Прие ни секретарят по идеологията, черпи ни по една боза, ние направихме добро впечатление и нататък – пей, сърце! Никакви пречки!