съдържа и посланието. То не бива да произтича от изказана с думи идея, то трябва да е в действие, в постъпка на героя. На такава случка все още не попадахме. Докато…

На 22 декември 1975 бяхме в Софийския затвор и разговаряхме с един неформален лидер – А. Г. Така сме изписали имената на събеседниците си затворници в крайните надписи на филма, етично ми се струва да не споменавам името и тук. Ето как сме описали този човек в нашите предварителни материали:

„В кабинета на заместник-началника на затвора по политико-възпитателната част влиза затворник. Изпъва се мирно.

– Гражданино началник, явява се А. Г. от шесто отделение! Разрешете да остана!

– Седни, А.! Другарите са от кинематографията…

А. сяда. Лицето е бледо. Очите – черни, уморени, умни. Синее гладко избръсната му брада. Устни – големи, месести. Зъбите – безпорядъчно криви. Като се смее, устните се изпъват надолу – явно усмивката на това лице е тренирано-иронична, в най-добрия случай – самоиронична. Облекло – синьо, дочено. Под него – яке. Под якето – сива фанела без яка. Краката са обути във вълнени, кафяви чорапи. Цървулите е оставил навън, пред входа. Главата, естествено, е късо остригана. Челото е високо, изпъкнало. Носът – дълъг, с леко, едва доловимо изкривяване, „гърбъвинка”.

Този човек бе един от най-интересните ни разказвачи. Две негови преживявания се превърнаха в силни епизоди от филма. Срещахме се два пъти – веднъж на 18 декември 75-та и вторият път – на 22-ри. При втория разговор той се отпусна. Тогава сподели как, когато е лежал по предишна присъда във Врачанския затвор, е намислил да организира уж бягство, за да издаде впоследствие другите и да получи като награда съкращение на срока!

Озарението ни споходи! Очерта се събитието. Можехме да го кажем в едно изречение, а когато това стане, считай, че структурата на бъдещия филм е готова. Нашето изречение бе: „Петела е талантлив човек, който се мъчи да играе със Системата, ала тя го надиграва, превръща го в предател.”

Съавторството на Руси Чанев

Свобода Бъчварова се бе съгласила да работим по този сценарий при условие, че ще подпишем договор, когато тя види първия му вариант. Младен не беше съгласен. Съобщи, че се отказва. Аз не настоях…

Продължихме двамата с Руси. Много се препирахме, стигахме до кавги. Славчо бе записал една наша разправия. Бе на късен етап, вече бях избрал актьорите. Пламен Дончев, който изигра следователят  Герчев, ми бе разказал за баща си. През 50-те вкарали в ареста баща му по време на кампанията срещу стопанските нарушители. Следователят бил казал тогава на баща му:

– Дончев, Дончев, ритна котлето с млякото!

На мен тази реплика ми хареса и аз я сложих в устата на следователя Герчев, когато Петела идва при него да му разкрие заговора за бягството:

– Петел, Петел, ритна котлето с млякото!

Руси не бе съгласен. По сценарий се произнасяше:

– Петел, Петел, много петли са ставали скопци, но от нито един скопец не е станал петел!

Препирнята ни коя от двете реплики да остане бе записал Славчо тайно. След като изстинах, слушах записа и много ме досмеша. Нищо не се разбираше от нашия спор, децибелите бяха високи и едновременни! И двамата сме остри камъни, хвърчат искри…

По време на „Авантаж” се претъркахме, писането на „Мера споредъ мера” бе значително по-леко, а в „Буферна зона” – просто песен. Е, в последния не сме съавтори, Руси е само драматургичен консултант.  Без него обаче нито един от тези филми нямаше да е това, което е.  Неговата актьорска дарба тепърва ще хваля, тук искам да свидетелствам, че драматургичното му дарование е силно. Той ражда парадоксални обрати, неочаквани са хрумванията му.

Ще дам един пример с нереализиран наш сценарий.

През този век, нейде около 2010 година, от БНТ ми предложиха да направя сериен филм по „Железният светилник” на Талев. Аз поканих Руси за съавтор. Книгата е класика, ще речеш – какво има да се умува, разчитаме я вярно, избираме основните персонажи, възстановяваме прецизно епохата – началото на 19 век.  Руси предложи неочакван ход:

През 1948 година Талев е затворен за втори път в концлагер. (Готви се обединението на България с Титова Югославия, гласи се замислената от Сталин прословута Юго-славянска федерация. Тогава профилактично „прибират” по лагерите така наречените велико-български шовинисти). Вторият концлагер сломява Талев. След избавлението от първия (веднага след Девети септември 44-та), макар и в изгнание, той е почнал да пише, да се надява; вече е завършен „Железният светилник”. Но вторият път рухва – и физически, и психически. Като виждат състоянието му, приятели го заставят да им разказва „Железния светилник”, за да го върнат към живот. Има документални спомени за това. В нашия телевизионен вариант Талев разказваше „Светилника” в концлагера Куциян. Това не бе само рамка. Това отваряше терен за съпоставка между две империи на Балканите – Османската и Съветската. В наше време доскорошните врагове се бяха оказали в един и същ кюп. Когато Талев получава „синкоп” (сърдечен пристъп) в кариерата и въглищата го затрупват, от смъртта го спасява един ходжа…

И друго разбрах аз със закъснение – докато работим по сценария, Руси придърпва героя към себе си, премерва се, прицелва се, наглася се… Писането на сценария е част от пътя му към превъплъщението в героя.

Но докато проумея това, трябваше да мине времето на яростните спорове. Бяхме се докарали до там, че си пращахме сценария по пощата. Всеки пишеше своите добавки – поправки и отпращаше варианта на другия. Все пак успяхме да скалъпим един текст, който художественият съвет на колектива прие през юни 1976 година.

Надлъгването

До тук – добре, но големият началник не скланяше да го пусне. Днес, със задна дата, аз съм убеден, че Писарев се запъваше пред авторите, за да получи в спора аргументите, с които да пробута текста пред отдела в ЦК и по-нагоре.

Мисля, че не случайно той ме включи в българската делегация на фестивала в Карлови Вари през същото това лято на 76-та. Всяка сутрин Писарев правеше разходката си по главната улица до извора, където раздаваха павурчетата с целебна вода и ме канеше да му правя компания. Почваше се неизменен разговор за „Авантаж”.

– Защо трябва да пускам такъв филм? – питаше той ехидно. – Да покажем на света какви са затворите на социалистическа България?!

Аз почвах да го кандърдисвам с не особено убедителни макаренковски теории, но той махваше с ръка и прекратяваше диалога. Така – ден, два… На третия аз се сетих за един документ, който добричкият Петко Здравков ми беше подпъхнал, а аз небрежно бях запилял из архивите. Прокурорът Петко Здравков – светла му памет! – много се стараеше да ни помага; както ни отвори портите на затворите, така съобразително ни бе предоставил едно постановление на Държавния съвет на Народна Република България „Мерки за борба с младежката престъпност”. В изброените точка след точка мерки се числеше и такава: „Българската кинематографията да произведе подходящ за темата филм.”

На третата сутрин аз пак придружавам Писарев на сутрешния „променад” до лечебната вода.

– Какво, рибо? – пита той. – Какво? Пак ли ще ме врънкаш?

Аз му казвам нерешително за постановлението. Очите на Писарев светват:

– Да не ме бъзикаш? Има ли такова постановление?

– Има. В София ще ви го покажа.

– Е, хайде честито. Кога почваш филмът?

– Мога да почна снимки още наесен – казвам аз, примрял от щастие.

– Давай, докато е още топло постановлението!

Така беше… Нашият сценарий бе далеч от проблематиката на младежката престъпност и нейната превенция, но аз съм сигурен, че Писарев го е разказал както трябва комуто е трябвало.

Тук ще направя отклонение, за да отдам дължимото на този човек.

Иржи Пурш

Писарев така успяваше да лавира в онзи лабиринт от политически кланове и подмолни боричкания, че нито един български филм не бе спрян по негово време. Нито един! На същия този фестивал в Карлови Вари ние участвахме с „Вилна зона”. Още с пристигането Писарев събра делегацията ни на инструктаж.