– Викни Техниката! – нарежда спокойно и властно бай Душа.

Младокът тръгва.

– Чакай! – спира го бай Душа. – Кажи му да си вземе инструментите!

След малко се появява затворникът с прякор Техниката. Като пипва касетофона, очите му блясват:

– О-о! Това е последен модел! Такива не са ми попадали!

И се захваща. Разглобява до шушка ценния уред, разхвърля частите му по бюрото, преглежда ги, чисти ги и казва:

– Нищо му няма. Всичко е тип-топ!

И едва тогава се сеща:

– Абе, я дайте да видя касетата!

Вижда я.

– Ами да! Касетата ви не е наред. Счупено е зъбчето, което задейства пусковия механизъм.

Добре, не е беда, имаме запасна касета… Ама касетофонът е на парчета. Техниката прави успокоителен жест и бързо-бързо сглобява уреда. Пъхва касетата. Проба! Касетофонът работи.

– Айде, бягай! – отпраща го бай Душа, който през цялото време търпеливо е изчаквал. – Докъде бяхме стигнали?…

– Как те вкарват в затвора за пръв път – напомня Руси.

– Така – бай Душа поема с апломб. – И там, на дъното на мрачния затвор, между четири бетонни стени, лежах бледен и умислен, без мирис на цветя, без слънце и вода…

Останалият текст гледай в „Авантаж”; повтаря го mot-à-mot:

Откъс „Бай Душа”. В откъса: Бай Душа и затворници.

Харесахме си бай Душа „от раз” и помолихме да го снимаме.

– Добре – съгласи се затворническото началство. – Ще го командироваме от Врачански в Ловешкия затвор като почнете снимки!

Снимахме вече втори ли, трети ли ден в Ловешкия затвор, когато аз се сетих да попитам дали са превели Бай Душа.

– От два дни е тук!

– Къде е?

– В килията за командировани.

Отвориха вратата на килията за командировани. Блъсна ме в буквалния смисъл на думата, избута ме назад вълна от тежък, спарен въздух и тютюнев дим. В помещение два на три метра стояха, седяха и клечаха около двайсетина души. Сред тях достойно и горделиво стърчеше Бай Душа.

– Забравихте ли ме? – попита той укорително.

Аз захванах да му се извинявам.

– Глобявам те! – отсече Бай Душа. – Един буркан мармалад, един буркан лютеница, кило сланина и два хляба.

Пак леко се отървахме.

Негов беше лафът: „Аз, ако ми погледнеш затворническото досие, ще ме пишеш ударник – нямам нито едно наказание!”

Години, след като свършихме филма, той позвъни една вечер на апартамента ми в София:

– Айде, да ме водиш в телевизията в предаването на… (той назова един водещ на криминална поредица).

– Защо?

– Искам да се олея с кал пред целия български народ!

Неговата естествена среда бяха затворите. Навън, на свобода той се чувстваше самотен…

Прототипът

В съдебното досие на прототипа фигурираше последният му адрес. Провинциален град, улица еди-коя си, номер 17.  Решихме да намерим жена му и да я разпитаме. Само десетина години ни деляха от реалните събития, изложени в „Един прокурор разказва”. Пристигнахме в провинциалния град привечер, намерихме улицата. На пръв поглед нищо не бе помръднало на нея от онова време. По „тек” страната се редяха малки, едноетажни къщурки с дворчета. Тръгнахме по номерата: 11, 13, 15… Но седемнадесети номер липсваше. Някогашното обиталище на Касабов бе съборено и на негово място се възвишаваше триетажна кооперация. Разпитахме комшиите. Една жена си спомни за жена му. Била заминала за София. Не знаеше адрес.

– Тя няма ли близки във вашия град?

– Има брат. Работи в … (каза ни името на една фабрика).

Стигнахме пред портала на фабриката по мръкнало. Не ни пуснаха да влезем. Обяснихме, че търсим определен човек, че сме от Кинематографията. И за по-голяма тежест добавихме, че имаме прокурорско разрешение.

Мина се доста време, преди да се появи един видимо уплашен човечец. Изпревари ни с думите:

– Аз съм си излежал присъдата. За какво ме търсите пак?

Изясни се, че е лежал в затвора за стопанско престъпление през 50-те. Вглеждаше се в нас в тъмнилката, не ни вярваше, подозираше, че сме от милицията. Наложи се да му покажа служебния си пропуск от Студия за игрални филми. Едва след това малко се поотпусна, но не бе словоохотлив. С ченгел теглихме думите му. Едва изчоплихме, че сестра му, жената на Касабов, работела в едно село край София, в химчистката. Това ни стигаше.

Намерихме я. Уверихме я, че записът е само за вътрешно ползване. Тя си отпусна езика. Записахме изповедта й на касета. Голяма част от нея влезе в монолога на Мария Статулова от последната част на филма „След 20 години”. Помолихме актрисата да наизусти не само думите, но и интонацията на жената.  Марата Статулова се справи чудесно – има пълно съвпадение на нейния разказ със оригиналния запис, все едно че слушаш истинската жена на прототипа.

Откъс „Монолог на Румяна”. В откъса: Румяна – Мария Статулова

Добавете към това и фактът, че всред „интервюираните” в тази част е и самият прокурор Петко Здравков.

Откъс „Петко Здравков”. В откъса: самият Петко Здравков, Петела – Руси Чанев, Паликамара – Вельо Горанов

Стараехме се да отстраним зрителя от увлекателната самозабрава по джебчийско-милицейския криминален сюжет, да го накараме да търси друг смисъл в разказваната история.

Събитието

В затворите молехме да ни срещат не с джебчии, а с неформалните лидери. Героят се бе очертал вече, за фабулата се трупаха случка след случка, ала събитието още го нямаше. В събитието освен онова, което не може да се предаде с думи, ако някой преразказва филма (изобразително решение, актьорско умение, звук, музика), се