Биография на „АВАНТАЖ” (1975 – 1978)

Зануси

Кшищоф Зануси

Кшищоф Зануси беше ме инструктирал как да се държим с американците.
На няколко пъти споменавам името му. Кшищоф бе един от малцината чужди колеги, с които общувах, как да кажа, наравно. По фестивали се запознавах с режисьори, чиито филми аз бях гледал, а те моите – не. Мразя такова общуване и го избягвам. Естествено, че човекът насреща не е длъжен да гледа филмите ти, но разговорът ви не може да е равностоен. Кшищоф бе харесал „Авантаж”, аз също харесвах, да речем, „Структурата на кристала”, „Семеен живот”, „Просветление”, „Защитни цветове”. Сближихме се. Всеки път, когато той идваше в България, ни гостуваше у дома. Разказваше сладкодумно, весело. Разказите му за посещението на същия този фестивал в Сан Франциско ни караха нас с Марина да се смеем от сърце. Ще ги спестя, те са си негови… Най-общо казано, наставленията му бяха такива: да не се съканим и като ни попитат дали искаме нещо, да не почнем да го усукваме по европейски, а веднага да си казваме, че искаме. Да казваме точно и ясно какво искаме.

Сан Франциско

Мъдър съвет! Още като пристигнахме, един от организаторите, шефът на филмотеката Том Лъди ни попита какво искаме. Аз тутакси заявих, че искаме да опознаем американските хора, да слушаме джаз, да видим колкото се може повече от града, а защо не и от страната. Човекът отсреща кимна и изчезна. Ние с Едката тъкмо да си кажем, че съветите на Зануси май не са верни, когато Том се върна с кола, метна ни в нея и потегли право през едно военно поделение; по плаца, около нас – танкове и друга бойна техника. Аз предпазливо попитах къде отиваме (аз бях английско – говорещият, превеждах на Едката; поради това известно време ме считаха за „куката”-придружител на режисьора, докато не видяха „Авантаж”; след прожекцията вече ме приеха). Том отвърна на въпроса с въпрос:
– Нали искате да видите хората?
– Да, ама ние май сме в казарма?
Така е, на военна територия сме били. След Виетнам реномето на армията се било разклатило и за да си върнат доверието на населението, военните организирали празници на бойните си полигони. И двамата с Едката бяхме уж напредничави, но ни трябваше време да осмислим пикника…
Така се почна нашето откриване на Новия свят. Няма да се подхлъзна в пътеписни спомени, но някои не мога да отмина. Все пак съм посветил това писание на внуците си. Ако рекат да прочетат, нека понаучат още нещичко за времето на дядо си.
Спонсорът на фестивала бе милиардер, за чийто чудатости Зануси специално ми бе разказвал. Представиха ни на този спонсор (ние бяхме екзотични птици – two Bulgarian film directors). Той ни попита дали обичаме хокей.
– О, да! – рекох аз. – Следвал съм в Москва. Гледал съм руски хокей.
– Трябва да видиш американския.
– Защо не?
– А жени обичате ли?
Преведох на Едката въпроса и двамата в един глас отвърнахме:
– Кой не обича жени?!
Спонсорът се позасмя и ни остави. Но не се върна нито през този ден, нито през следващия. Решихме, че разговорът е бил светски.
Междувременно фестивалът течеше. Показаха „Мъжки времена”. Залата – пълна, с българи най-вече. Но имаше и американци.
Колкото да разберем, че не ни разбират. Скочи една феминистка и разпалено почна да пледира в защита на крадената мома. Нали в „Мъжки времена” завръзката е как Гришата Вачков отвлича Мариана Димитрова от нивата? Феминистката не бе разбрала, че действието не става в наши дни; тя яростно ожалваше българските жени, принудени да живеят в тази варварска държава. Превеждаше млада българка, тя прошепна на Захариев, че би трябвало да обясни заблуждението на феминистката, да поясни, че филмът е исторически. Едката имаше нюх за поразяващи думи. Той изрече бавно и натъртено, в негов стил:
– Кажете й да се успокои! Нея никой няма да я открадне!
Бурен смях в залата.
Това разминаване между културите ме впечатли, а когато дойде ред на „Авантаж”, ме отчая. Във филма показваме бригада; учителката отива да се труди доброволно; Петела я следва. Разширената пресконференция – за журналисти и за зрители – се провеждаше на една полянка пред фестивалния център. Пекнало топло есенно слънце, всички сме насядали по тревата, бъбрим. Като се захванаха с тази бригада? Как така е доброволна, като всички са в униформи? Това някакъв вид наказание ли е? Как така нищо не им плащат? Тогава защо работят, при това до изнемога? Защо има щаб? Като капак на всичко се обади един емигрант, който съобщи, че в България има трудово-възпитателни общежития, които всъщност са концентрационни лагери…
Разликата между западната (най-общо казано) и източно-социалистическата филмова култура бе като широко разтворена ножица: там, където двете остриета се събират, се поместваха филмите с мелодраматична, лична тематика. Захванеше ли се авторът да разказва за конфликта между личността и обществото, неразбирането се плъзгаше по остриетата към силно раздалечените върхове на ножицата. Типичен пример – филмът „Покрив”. Главният герой в него се принуждава на какви ли не компромиси, за да намери тухли „по втория начин” и да си довърши къщата. Навън, по западните фестивали наивно питаха:
– Ама защо просто не отиде да си купи тухли?
Българите в Сан Франциско, обаче, харесаха филмите ни („Мъжки времена” повече) и ни носеха на ръце. Най-ревностни бяха българските евреи. Осемдесетгодишният лекар Сами Джераси, ятак на партизаните, полковник от Българската народна армия, своевременно емигрирал през 48 година, баща на откривателя на хапчето „анти бебе”, ни разкарваше шеметно с колата си из Сан Франциско. Жена му Сара от време-навреме се обаждаше, че кара срещу забранителен знак, на което той спокойно отвръщаше:
– Така ли? Че кога са го сложили? Преди десет години го нямаше?
Той ни уреди пътуване до Лос Анжелис при внука си; уговорихме се, че внукът ще ни чака на изход еди-кой си на лос анжелиското летище в определен час по обед в неделя. Един ден преди това, в събота сутринта телефонът в хотелската ни стая звънна. Едката бързешката грабна слушалката, каза : „Момент” и ми я подаде. Чух гъгнивият глас на спонсора, който заръчваше да го чакаме след половин час пред входа на хотела. Програмата била следната: летим до Минеаполис, гледаме хокеен мач на отбора, чийто собственик бил той, след това прелитаме до Лас Вегас, изкарваме нощта в казино и на другия ден, в неделя се връщаме. Аз съм объркан; успявам да смутолевя, че утре, в неделя трябва да сме по обед на еди-кое си летище в Лос Анжелис в определен час за среща с човек, когото не познаваме.
– Ще бъдете! – изрече спонсорът и затвори телефона.
Преведох на Захариев разговора. Разгледахме картата. Маршрутът Сан Франциско – Минеаполис – Лас Вегас – Лос Анжелис ни се видя твърде непосилен за един ден, предложението ни се стори недомислено…
И ние не слязохме след половин час с багажите пред входа на хотела…
Приятели ни обясниха после, че сме щели да летим с частния самолет на спонсора. Те ни оправдали пред него, казали му, че причината е в нашето незнание на езика. Той се позачудил що за хора са това източноевропейците, но ни простил. Уреди ни пътуване до Минеаполис, за да видим любимия му хокеен отбор. Ние отидохме, разбира се, в Минеаполис. Както и в Лос Анжелис, както и в Чикаго, както и в Ню Йорк; няма да ви досаждам с описанията на всички преживявания на “two Bulgarian film directors”.
Но за още три си струва да разкажа.

Минеаполис

Вместо да гледаме хокейния отбор на спонсора ние попаднахме в студентския кино клуб. Трима ентусиасти – един мъж на средна възраст, Ал Милгром и двама младоци, братя близнаци – бяха организирали седмица на югославското кино. Югославското културно аташе, руса жена на неопределена възраст, бе донесла за откриването бутилка сливова. Изпихме я на чардака на Скот Фицджералд. (Неговият роден град Сент Пол и Минеаполис са от двете страни на Мисури). В доста благостно настроение отидохме в залата за тържествената церемония по откриването. Ние с Едката седнахме след зрителите, за да дочакаме свършека на речите. После щяха да ни водят там, където студентите се били друсали. Ненадейно чувам, че Ал Милгром произнася от сцената името ми и настойчиво ми маха да се кача пред микрофона. Всички зрители извърнаха глави към мен. Нямаше къде да се дяна. Затътрих се към сцената, пътьом осмисляйки думите, с които ме представи Ал:
– Ние нямаме гост-режисьор от Югославия, но затова пък тук имаме two Bulgarian film directors! И те са от Балканите!
От там и почнах:
– Вярно е – казах, – че и България, и Югославия сме на Балканите, но сме различни държави. И киното ни е различно. Вие сега ще гледате югославските филми. Те ще ви харесат. Но за да видите разликата, поканете догодина българските филми. Ще се убедите, че и те също са хубави!
Ръкопляскаха ми, както му е редът, ала Милгром – пустият му американец! – възприе закачката ми твърде буквално и в края на престоя ни даде реална оферта: покана за гостуване на пакет от десет игрални български филми, дванадесет документални и двадесет анимационни в течение на една година в Щатите. Щял да ги вози от щат на щат, по студентските кампуси, да организира прожекции и срещи. Поканата важеше и за авторите – щеше да ни прати график кога през идната година да гостуват по един или по двама режисьори за тази филмова обиколка на Щатите. На нас с Едката главите ни хвръкнаха от мечти за големия български кино удар сред студентските (и не само!) кино кръгове на САЩ. В края на 70-те имахме много хубави филми, достойни за тази инвазия. Върнахме се у нас и тропнахме предложението на бюрото на новия генерален директор. Той се позачерви и рече:
– Ще платят ли нещо?
– Да, разноските за пътните на филмите и други подобни разходи. Пътните и дневните на авторите.
– Само това ли? Аз няма да пълня гушите на американските капиталисти! – резюмира той отказа си.
Жена ми, Марина, ме утешаваше:
– Какво искаш ти от човек, в чиято фамилия започва с отрицателната частица „не”?

За да е по-пълна характеристиката му ще добавя, че във фамилията му освен отрицателната частица се съдържаше и колебателният съюз „но”… [7]