друг, по възходящ ред. До мен бе Йежи Кавалерович, знаменитият Кавалерович, чийто „Нощен влак” не бях проумял в гимназиалните си години. Произнесоха името му едно от първите. Това означаваше ниска по ранг награда. Той каза: „Не! Не!” И ме побутна мен да изляза на сцената. Аз не разбрах жеста му. Произнесоха втори път името му, по-ясно. Нямаше как – Кавалерович пристъпи в светлините на прожекторите… Кой знае защо тогава си спомних за разказа на Бабел и неговото последно изречение: „Предвестието на истината ме докосна”. Този неясен страх не ме напусна и докато получавах „Сребърната мечка” от Лариса, и докато тя ме прегръщаше и целуваше…
Сега, когато пиша тези редове, страхът вече ми е разбираем.
На Лариса обещах да занеса бутилка коняк „Плиска” при следващо отиване в Москва. Живеех с надежда за добро приятелство. Тя загина в автомобилна катастрофа година и шест месеца по-късно. Готвеше нов филм. Пътували много рано сутринта за оглед на места. Шофьорът заспал и се надънил в един камион с тухли…

Митничарят

Връщахме се в България от летище в Източен Берлин. Помагах на една българка да си пренася багажа. Нейните куфари бяха няколко и се налагаше да претакам напред-назад от таксито до регистратурата. Тя се страхуваше да не закъснее, говореше превъзбудено, високо. Нашият славянски език привлече вниманието на немския митничар. Той ме отклони за проверка. Аз имах само един куфар. В него – предимно мръсно бельо и статуетката на сребърната мечка. Митничарят не пипаше нищо, караше ме сам да изтърсвам бельото – парче по парче, чорап след чорап. Проверката се проточи. Наистина можех да закъснея. Опитах се да го разтревожа. Каменно лице. Невъзмутими жестове. Кой знае защо ми кимна към разписанието на самолета за Москва. Дойде ред и на статуетката. Накара ме да му доказвам, че не е завинтена, че няма нищо скрито в евентуална кухина. Напразно му обяснявах, че идвам от фестивала, че това е награда. Пусна ме да си вървя, едва след като по радио уредбата настойчиво почнаха да викат моето име. По пистата тичах пеш след една стюардеса. В самолета ме посрещнаха недоволни лица – заради мен задържаха полета.
На летището в София ме чакаха приятели, искаха да видят „Мечката”. Нямаше да стане скоро. Куфарът ми бе отлетял за Москва. Немският митничар ме бе взел за съветски другар и бе изразил по своеобразен начин братската си любов…

Бате Димо

Димо Коларов

Наградата в Западен Берлин – няма да си кривя душата! – ме зарадва много, но аз ценя също толкова – повярвайте ми! – друго едно признание – похвалата на Бате Димо. Бате Димо Коларов се славеше в Киноцентъра с извънредно високия си критерий. Малко български филми харесваше. Разправяха как след премиерна прожекция го срещнал режисьорът на филма и го попитал:
– Как е филмът, Бате Димо?
Бате Димо го погледнал в очите и рекъл проникновено:
– Маме, твоят филм ми е.а майката!
Кой както иска, така да го разбира. Режисьорът, сигурно, го е взел за комплимент, ала филмът бил лош.
Та, същият този Бате Димо, дойде при мен и ми рече:
– Курварче! Хубав филм си направил!
Обръщението „курварче” той ми лепна на фестивала ”Златна роза”, 76 година. Бяхме двамата членове на журито и спяхме в една стая. Аз се прибирах късно през нощта и се стараех да не шумя, за да не го събудя. А той ставаше в ранни зори, разтягаше акордеона с неизменната мелодия „По върховете на Манджурия” и подвикваше:
– Курварче, ставай, работа ни чака!
На стари години го засичах при велосипедния майстор Коко. Седеше в барачката сред джанти и гуми и мълчаливо наблюдаваше клиентите. Докато Коко ми оправяше велосипеда, аз се мъчех да разговоря бате Димо. Той се усмихваше и мълчеше. Не му се говореше за кино.
И да не забравя още една трогателна, нетипична за нашите земи проява: Гриша Островски ми написа поздравително писмо за филма. Прати ми го по пощата!

Преводът

Ах, това невладеене на чужд език, пусто-опустяло! Как завиждах на Кшиштоф Зануси, който свободно пердашеше на пет езика! Аз можех да говоря (вярно, добре!) само на руски. Ако тръгна да описвам всички смешни, нелепи и досадни премеждия, които съм имал с преводачи, цяла глава ще се получи. В Западен Берлин на пресконференцията ми бяха дали преводач от руски, който владееше много лошо езика! Аз се отказах от неговите услуги. Продължих криво-ляво на английски. Спаси ме една от присъстващите българки. Казваше се Сия Зандер. Очарователна, енергична, млада жена. Тя предложи помощта си, седна до мен и запревежда. Все бях виждал преводачи, но такъв съвършен магьосник като нея не срещнах повече през живота си! Нямаше нужда да правя паузи, тя ме следваше на немски с темпото, с което аз говорех българския текст. След пресконференцията се разговорихме. Оказа се позната на Мария Статулова, с която бяхме командировани на фестивала. Преподавала български на немски дипломати в България, влюбила се в едного и така се озовала в Западна Германия. Уж легално, ала „с едно наум” от нашите власти, защото ръководителката на нашата делегация ме смъмри за моето своеволие – как така съм се бил осмелил без нейното разрешение да си взема преводач от публиката. Кое гарантирало, че тя превежда точно това, което аз съм бил говорел? Дали този ми конфликт с въпросната ръководителка, дали някакво друго мое „своеволие” станаха причина, не знам, но след тази командировка в Западен Берлин мен повече не ме пратиха в западния свят по инициатива на българската държава. Всичките ми по-сетнешни пътувания – до Щатите, Холандия, Франция – се случиха по покани отвън. Моля, запишете и това мое мрънкане не в графата „страдалец”, а в графата „да се знае как е било”.

Шесто

„Авантаж” ме заведе в Щатите. Струва си да разкажа за това пътуване пак като свидетелство за времето. В Западен Берлин живееше един американец от Чикаго, Рон Холоуей. Убежденията му бяха леви, образованието – католическо, изпитваше интерес към съветското и българското кино. За нашето дори написа книга. Той бе куратор на един фестивал – кинопанорама в Сан Франциско. Покани ни двамата с Едуард Захариев да си представим лично филмите. „Мъжки времена” на Едката бе получил награда за женска роля в Техеран. Шах–ин-шахинята (не беше се състояла още революцията на аятоласите) лично я бе връчила на Мариана Димитрова.
От международния отдел на Кинематографията подадоха документите ни за американски визи, ала скоро ни съобщиха, че имаме отказ. Аз махнах с ръка и заминах да си карам лятото в Бургас. Но Едката Захариев продължи да се бори. Когато се прибрах в София в началото на есента, той ми съобщи, че всъщност документите ни не са попадали в американското консулство, а нашето пътуване е стопирано от българската милиция. Отказваха ни изходни визи. Едката бе помолил брат си да му помогне. Брат му бе заместник-министър, но и неговата намеса била без резултат. Без много вяра и ентусиазъм, аз се включих в ходенето по инстанции. Никой нищо не ни обясняваше – просто ни съобщаваха: „Имате отказ”. Захариев извика на помощ Гришата Вачков, който играеше главната роля в „Мъжки времена”. Актьорът-легенда ни поведе. Пред него се отваряха всички врати. Къде ли не ходихме – във Външното министерство, във Вътрешното. Безполезно. Помня, че се включи и „тежката артилерия” – управителят на барчето в Народния театър Антикаджиев. В това барче пиеше кой ли не. Но даже Антикаджиев, накъсо му викаха Антиката, не успя да ни издейства омагьосаните изходни визи.
В деня на откриването на фестивала в Сан Франциско ние за последно виснахме пред едно гише на милицията при Лъвов мост, за да чуем все същото. В този ден и Едката се предаде.
– Не ни провървя, Дюлгер, да видим Щатите! – рече той и ние унило потътрихме крака без посока.
Не щеш ли, насреща ни – Христо Христов, председателят на Съюза на българските филмови дейци. Писах вече, че по онова време рангът на председателя бе като на заместник-министър.
– Защо сте тук, бе, момчета? – викна Христо. – Не трябваше ли да сте в Щатите?
– Христо – рекох, – не ни бъркай в душите. Не знаеш ли, че цяло лято ни е..ват майката с откази?
– Кой ви отказва? Нашите органи? Защо?
– Казва ли ти някой…
– Елате с мен в Съюза.
Отидохме на „Руски” 8 А. Съюзните канцеларии бяха по това време в един старовремски апартамент, на лично място. Христо каза на секретарката:
– Свържи ме по петолъчката с Шесто.
За петолъчката знаех. Това бе един телефон без шайба. Червен. За Шесто чух за пръв път. Свързаха го.
– Другарю генерал – захвана да обяснява Христо, – две наши момчета трябваше да представят филмите си на кинофестивал в Сан Франциско. Нашата милиция не им дава изходни визи. Единият е Едуард Захариев. Баща му е Енчо Захариев, политемигрант в Съветския съюз, репресиран от Сталин, загинал в лагерите, реабилитиран след Априлския пленум, брат му е заместник–министър. Другият се казва Георги Дюлгеров. Той… – Христо се запъна, не му идваше на ум как да ме представи пред генерала, но бързо намери вярната характеристика – него са го приели в Партията още в казармата.
Генералът вероятно му каза да затвори и да почака. Докато чакахме, аз подпитах Христо какво е това Шесто.
– Тия от Държавна сигурност, дето отговарят за нас – поясни той.
Телефонът звънна. Христо се усмихна:
– Благодаря, другарю генерал.
Да видиш ти какво става, когато се разпоредят от Шесто. Само за един следобед ние получихме изходните визи, дадоха ни американските визи, купиха ни билетите и на другата сутрин вече летяхме за Щатите.