Ударник на социалистическото съревнование

„Авантаж” бе приет и пуснат в производство като едносериен филм.  Ала един филм е толкова дълъг, колкото си поиска самият той.

Били Уайлдър казва:

„Филмът става твърде дълъг.” Как може да стане твърде дълъг? Филмът е такъв, какъвто е.[5]

„Авантаж” си поиска две серии.
Ние го снехме в сроковете за една серия, с парите за една серия. Даже направихме икономии.
На края на годината ме глобиха 100 лева. Защо?
Не съм бил спазил плана!
– Как не съм спазил плана? – отидох да се препирам аз с директора на Студията. – Завършихме снимките по план, нямам нито един просрочен ден.
– Позитивът, на който е напечатана втора серия, не е предвиден в плана ви!
– Аз ви предавам една бройка в повече от плана! Нали ще получите допълнителен бюджет и за нея?! Колко струва разходът за позитив на една серия и колко струва приходът от един цял филм?!
Да, така било, но по документи се водело преразход…
– Не знам какъв режисьор съм, но се считам за добър производственик! – обидих се аз. – Не ми е за глобата от 100 лева – продължих да се обиждам, – а за моралното наказание!
След един месец ме обявиха за „Ударник на социалистическото съревнование” и ми дадоха награда от 100 лева.

Лариса Шепитко

Лариса Шепитко

Тя бе висока и силна жена. Женската й хубост предупреждаваше: „Не съм за всеки мъж!” Трябваше да й е лика-прилика. Какъвто бе Елем Климов. Лариса бе украинка. На шестнайсет години постъпила във ВГИК при сънародника си Довженко. Била му любима ученичка.
Тя завърши института с чудесния филм „Зной”. Заснела го бе по разказ на Чингиз Айтматов. И тя (както и Андрон Кончаловски с „Първият учител”) се бе изхитрила да се измъкне от бдителната московска цензура в средно-азиатските степи. „Зной” я нареди сред младите, които отприщиха съветското кино по време на размразяването. Следващият й филм „Криле” досега ми е в съзнанието с кино-метафорите, произтичащи от героя в кадъра; от визията, а не от словото. Да сътвориш кино-метафора от кадър или поредица от кадри е висшият пилотаж на кинорежисурата. Ето ви пример: героинята Надя (Мая Булгакова) бивш летец, герой от войната, постепенно осъзнава, че са я превърнали в препарирано чучело „за пример и подражание”. Не я обичат; един от учениците в строителния техникум, на който тя е директорка, й крещи: „Аз ви ненавиждам!” Следващият кадър е метафора. Описвам го: Вътрешността на автобус е претъпкана с хора. Шестнадесет правостоящи фигури, заснети откъм страната на шофьора. В центъра е героинята Надя. Виждаме още замислено лице на момче пред нея, прегърбена фигура на вторачен мъж с каскет в профил, от другата й страна загрижено интелигентно лице на очилат млад мъж с филцова шапка, Зад нея – свъсен къдравокос младеж, зад главата му – мрежеста торба с покупки; още две смръщени мъжки физиономии. На останалите лицата не се виждат, само телата им са плътно притиснати едно към друго. Всички мълчат; неподвижни, неприветливи са. Никой никого не поглежда. Бръмчи гласът на шофьора в репродуктора – неясен, стържещ глас. Слънчеви лъчи разсичат от време-навреме тази гнетяща отчужденост. Чува се детски глас: „Мамо, виж! Куче!” И всички дружно обръщат главите си надясно, освен героинята Надя. И се подсмихват. Тя – не… Метафора на самотата – нейната, но не само. Самотата на съветското двулично време.
Единственото, което Надя обича – да лети, не й се разрешава заради възрастта. Тя не познава вече съвременните самолети. На финала: Надя е сама на полигона, приближава до един от новите бойни самолети, опитва се да се качи на крилото му; не успява. Отдалечава се решително, събува обувките с токчета. Засилва се, мята се по корем на крилото, вкопчва пръсти в хлъзгавата повърхност, изпълзява с усилие и сяда в пилотската, единична кабина. Близък план. Тя гледа сложните навигационни прибори на таблото с неразбиране и самосъжаление. Идва нейният приятел, с когото са воювали заедно. Днес той е инструктор, води млади летци. Тя му казва, че искала да огледа новия самолет. Той съжалява, че не е дошла по-рано, щял да я повози. Младите решават да я зарадват. Викат й да си седи в кабината, те щели да я повозят. И почват да бутат самолета. Тя се радва, смее се. На крупен, фронтален план. От нейна гледна точка – младите бутат двете крила. Самолетът подскоква на буца, тя си удря главата в ръба на люка, болката сваля усмивката от лицето й. Младежите долу се веселят, някой притичва пред носа на самолета, размахва куртката си като тореадор пред бик. Тя – наопаки – се натъжава, очите й се пълнят със сълзи. Задава се хангарът, към който младите тикат самолета – черният му търбух ще я погълне след малко. Лицето на героинята се ожесточава. Преди да я наврат в черната дупка, тя пали мотора. Младите се разбягват. Самолетът завива на 180 градуса и бързо набира скорост. Напразно младите и инструкторът тичат след него. Самолетът се изгубва в далечината. Мъгливо е. Силуетът му едва се различава. Но все пак виждаме как машината излита. Земята се върти. Облаци, тук-там се мярка земната повърхност… Ние повече не виждаме лицето на героинята… Ясно е, че тя няма да може да кацне…
Мощна режисура!
Запознах се с Лариса на онази младежка сбирка в Приморско, където показахме „Гардеробът”. Тя бе гост; присъстваше и на обсъждането на филма. Попитаха я дали харесва „Гардеробът”. Тя рече, че първо искала да чуе автора. Очите й не ми позволиха да шикалкавя. Дотогава се криехме в „двойния език”: всички знаехме, че говорещият, командващият гардероб е синекдоха на тоталитарната система, но за пред началството обяснявахме, че сме против оеснафяването на младежта, против вещоманията. Аз се изправих пред Лариса като ученик пред учител и изрекох това, което мислехме, а не това, с което се прикривахме. Лариса ме изслуша и заяви, че филмът й харесва…
„Авантаж” бе готов. Мотаех се поради някаква причина в Студията. Случайно бях там. Поредната съдбоносна случайност в живота ми. Среща ме секретарката на директора и възкликва:
– А! Дюлгеров, добре че те виждам! Имаме съветска гостенка. Ще й покажем „Авантаж”, а няма кой да превежда!
Гледахме сами в залата – Лариса и моя милост. Аз превеждах и треперех. Свърши филмът. Лариса ме прониза с усмихнати очи:
– С този филм – рече – българското кино престана да ходи по къси панталонки!
Ушите ми шумнаха. Веднага, обаче, тя ме заяде:
– Този сън на финала е излишен! Трябваше да свършиш там, където героят се удавя!
– Това е мой сън! – оправдавах се аз.
– Още по-лошо! – отсече Лариса. – Никога не вкарвай във филмите си онова, което си пишеш в дневника!
Тя беше дошла да показва у нас „Извисяване” – филмът, който спечели „Златна мечка” в Берлин. На другата година я поканиха в журито. Тогава участваше „Авантаж”. Лариса ме срещна в кулоарите и заяви:
– От всички наши филми, твоят е най-хубав. Аз ще се боря за него!
„Наши” означаваше филмите от социалистическия лагер: имаше съветски, полски, чешки, източно-германски, югославски, унгарски филм… Негласно правило властваше на тогавашните фестивали: западният и източният блок трябваше да присъстват сред наградите. Лариса се пребори да наградят „Авантаж”. Отпосле разбрах, че той се е вдигал в обсъжданията до „Златна мечка”, после съвсем е изпадал, връщали са го при „Сребърна мечка за мъжка роля”, догде най-сетне се е стигнало до споразумението за „Сребърна мечка за най-добра режисура”. Съюзниците на Лариса са били Конрад Волф, Тео Ангелополус, Сержо Леоне. Противничка на филма е била председателката на журито криминалната писателка Патришия Хайсмит. На нея, сигурно, крими фабулата й е била недостатъчна, докато тия, които по един или друг начин са поназнайвали нещичко за соц-лагера, са се догаждали за какво иде реч във филма. Тези разправии в журито ми станаха известни след награждаването, а по време на фестивала ние с Лариса си проговорихме само веднъж: като ми изтече петдневната командировка, аз се осмелих да се сбогувам с нея. Тя заповяда:
– Оставаш тук! Трябва да им бодеш очите!
– Ама нямам къде да спя! Хотелът ми е до днес!
– Не ме интересува! Намери начин да останеш!
Добре, че бе Анжел Вагенщайн, който по това време работеше в „Дефа”. Той имаше квартира в Източен Берлин. Приюти ме за останалите дни. Всяка вечер пътувахме от Западен Берлин в Източен. В тази посока минавахме бързо, без проверки. Но завръщането сутрин си беше изпитание! Знаменитият „Чарли чек пойнт” – проверки, прегледи, минаване през скенер… Бая облъчване падна!
В последния ден на фестивала ми звъннаха организаторите:
– Довечера да присъствате на церемонията по награждаването! Ще има приятна изненада за вас!
Това означаваше награда. Но каква? Стоях зад кулисите на Берлинале и чаках да чуя журито.
Има един чудесен разказ на Исак Бабел за Ги дьо Мопасан. Той завършва така:

„На върха на славата си той, четиридесетгодишен, си прерязал гърлото, кръвта му изтичала, но останал жив. Затворили го в лудница. Там той пълзял на четири крака и ядял изпражненията си. Последният запис в неговия скръбен лист гласи: „Monsieur de Maupassant va sanimaliser”(„Господин Мопасан се превърна в животно”). Той умира на четиридесет и две години. Майка му го надживява.

Аз (авторът) дочетох книгата до края и станах от леглото. Мъглата приближи до прозореца и скри вселената. Сърцето ми се сви. Предвестието на истината ме докосна.”[6]

Наградените се бяхме скупчили зад кулисите. На сцената, огрени от прожекторите, стояха членовете на журито. Викаха ни един след

[5] Били Уайлдър, „Аз не правя кино. Аз правя филми”. Разговори с Камерън Кроу. Издателство „Колибри” 2008. Библиотека „Амаркорд”.
[6] „Достигнув славы, он перерезал себе на сороковом году жизни горло, истек кровью, но остался жив. Его заперли в сумасшедший дом. Он ползал там на четвереньках и поедал свои испражнения. Последняя надпись в его скорбном листе гласит: «Моnsieur de Maupassant va s’animaliser» («Господин Мопассан превратился в животное»). Он умер сорока двух лет. Мать пережила его. Я дочитал книгу до конца и встал с постели. Туман подошел к окну и скрыл вселенную. Сердце мое сжалось. Предвестие истины коснулось меня”.