– Ще я набиеш ли?
– Ще я набия!
Аз се правех, че не съм доволен от това как тичат те двете – и Мариана, и Радосвета. Снимахме от „Волга”, която караше успоредно с тях. Крещях им, че се лигавят, че това не е бягане на живот и смърт. Момичетата изплезиха езици. Особено си изпати Радосветка, защото тя имаше естествено поставена красива крачка. А аз й виках да не ми се прави на балерина. И двете бяха ошашавени от крясъците ми, биха се в несвяст… Сцената се получи. Аз викнах:
– Край на снимачния ден!
Ала Славчо с камерата се помайваше край мен.
– Свършихме, бе, гольо! – викам му.
– Разбрах, разбрах – отвърна Славчо, но продължи да ме следва с камерата на рамо.
Аз отидох при Марианчето, която чакаше оценката ми. Погалих я по рамото, казах:
– Извинявай, не ти виках от лошо сърце. Ти добре се справи. Браво!
Отпушиха се сълзите й, рукнаха. В този миг Славчо ме отстрани, насочи обектива към лицето й, викна:
– Дай й задача! Дай й задача! – и включи камерата.
Каква задача да дам?
– Гледай към ръцете си, към знамето! Гледай напред! Тичай назад, върни се!
Много хубав план се получи. Благодарение на Радослав. Не ми влизаше в предварителните сметки, ама на монтажа му намерихме място. След него идва задкадровият коментар на Руси:
– Що сълзи се проляха над това българско знаме!
На това място публиката винаги се смее.
Откъс „Кражбата на знамето”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Учителката –Радосвета Василева, Крадлата на знамето – Мариана Крумова.
Директен запис
„Авантаж” е първият ми филм с директен запис на звука[3]. И вторият в историята на българското кино.[4] Първопроходецът бе Рангел, естествено. Със „Следователят и гората”.
Днес това е толкова рутинна операция, че едва ли някой ще се впечатли от нашата лудост тогава. Но нека да се знае как е било!
Звукорежисьорът Мишо Каридов непрекъснато пъшкаше, че в записа му „влизала камерата”. Имаше предвид звукът й. Иначе самата камера трудно влизаше в тесните килии и канцеларии на затвора. За да се изолира тракането на механизма й, тя бе блиндирана в огромен калъф с размери: височина към метър и половина и ширина петдесет сантиметра. Все му се струваше на Мишо, че „камерата влиза”. Тогава натрупвахме връз Славчо одеяла и други подръчни изолиращи материи. Операторите гальовно наричаха това неподвижно чудовище „Гудата”. Тя можеше само да се завърта около оста си. Лишихме се от движение в кадъра за сметка на автентичния говор на „лишените от свобода”. Как иначе да запишеш разказите на бай Душа? Не можехме да го „командироваме” за озвучаване в Киноцентъра.
Свобода Бъчварова
За тази мъдра и грижовна жена мога да пиша много, но то няма да е част от биографията на филмите ми. Затова ще разкажа само неща, свързани с тях.
Мама Бодка бе гърбава. Родила бе с голяма мъка и притеснение дъщеря си. Акуширал бе големият гинеколог доктор Бранимир Папазов, бащата на Боян. Благодарността си към бащата Свобода прехвърли към сина. Милееше за Боян, а като се убеди в таланта му, грижите й се удвоиха. Покрай него и аз бях приласкан. Направих „Изпит”. Мама Бодка го хареса, разтърча се, издейства ми квартира.
Бе редактор на „Авантаж”. Много й вярвах, споделях с нея най-съкровените си намерения.
Идва един момент в подготовката на всеки филм, когато от дългото шлифоване на сценария, се пресищаш и бъдещия филм ти отмилява. Това ми се случи с „Авантаж”. Казано простичко – писна ми, изморих се да претакам (извинете ме за винарския термин) насам-натам сцените. По същото време Киран Коларов, тогава студент в онзи, първия клас по кинорежисура, класът на Христо, в който бях асистент, написа хубав сценарий „Инструмент ли е гайдата?” Аз го прочетох, запалих се и без много да му мисля, изтърчах при Свобода да се отказвам от „Авантаж”, за да правя „Инструмент ли е гайдата?” Мама Бодка ме сгълча:
– Като грабна точилката и те почна…! Гледай си хубавия сценарий!
След това ми обясни феномена на омръзването, на пресищането. Тя беше вряла и кипяла редакторка. Много такива като мене бяха минали пред очите й.
Но още по-важен урок ми предаде тя по друг повод. Сценарият беше вече готов и приет, бяхме почти пред снимки, когато случаят ме срещна в Бургаския затвор с един майор. Като разбра, че прототип на нашия герой е Касабов, рече:
– Аз го познавах. Бях в Белене, когато го убиха!
Смъртта на прототипа се губеше в следственото му дело и аз наострих уши да разбера истината. Майорът ми разказа за бягството на Касабов и още един от Белене през Дунава в Румъния. До тук стигаха и нашите сведения. Следващото ме порази: Касабов и спътникът му се прехвърлят на румънския бряг, нападат една гранична застава, избиват граничарите, взимат им оръжието и – добре въоръжени – започват да се предвижват по румънския бряг към Австрия, като по пътя се сражават и убиват още хора. Преди самата граница ги залавят, връщат ги в Белене. Там началството не се церемони да ги дава под съд. Правят следствен експеримент – възпроизвеждат бягството им. Когато онези двамата преминават отвъд телената ограда, ги застрелват. При опит за бягство.
Екшънът ме впечатли и аз разпалено го разказах на Свобода.
– Представяш ли си какъв финал!? – виках. – Той знае, че ще го убият. Крупен. Прекрачва оградата и чака изстрела!
Свобода дълго мълча. После попита:
– Жоре! Ти какъв филм искаш да правиш? За един талантлив човек, който си играе със системата или за един убиец? Жоре! Има една тънка червена линия – когато човек я пристъпи и убие, Господ не прощава!
Тя беше права, тя беше сто пъти права!
Щях да нагазя в друга територия, в дебрите на „Престъпление и наказание”, в дилемата за вината и изкуплението, а не това бе желанието ми…
Когато направихме „Мера споредъ мера”, отклонявайки се значително от нейната книга „Литургия за Илинден”, тя не се докачи, а застана зад филма. Опитаха се „да хвърлят кокал между назе” – книгата била такава, а филмът – онакъв! Не им се получи! Свобода мъдро и търпеливо им разясняваше що е то литература и що – кино.
От нейната „Великденска ваканция” взехме името на дъщеря ни – Елица. Нарекохме Свобода нейна кръстница…
Свобода с екипа на „Мера споредъ мера“.
Мечо
В „Авантаж” той е старшината Дрянски, в „Изпит” – на голям Митьо Средното момче. Не беше актьор, а шофьор. Бе от десетината легендарни шофьори на Киноцентъра, които уж се водеха към някакъв таксиметров парк, но работеха само с филмовите продукции. Прякорът му бе Мечо. Така го знаеха всички. Едва като трябваше да изписвам името му в титрите на филма, научих, че се казва Евтим, Евтим Кирилов.
Мечо бе наистина едър, пълен, но не „каба”, не бе разплут. Носеше на лицето си ведрина, дори и когато не бе в настроение. Подкупи ме с един номер още в „Гневно пътуване”. Возеше към Смолян главните изпълнители: Йосиф Сърчаджиев и Доротея Тончева. Аз ги придружавах като асистент-режисьор. Седях до Мечо, на предната седалка. Дорис и Йоско се кикотеха на задната, пускаха си актьорски закачки. Като поехме по завоите към Смолян, Мечо направи номера: опря си шкембето във волана и почна да кара само с корем. Дясната си ръка бе преметнал на седалката зад мен, а лявата бе проврял през отворения прозорец и барабанеше с пръсти по капака на „Волга”-та. По някое време смехът на задната седалка секна и се чу как Доротея каза с ниския си глас:
– Мечо, хайде аз да чукам по покрива, а ти си дръж ръката на волана!
Вече се смеехме и четиримата…
Снимаха го заради „фактурата”, както се казва. Мога да се изфукам, че ако в другите филми той бе мълчалив епизодик, при мен играеше роли. С реплики. Справяше се не по-зле от актьорите. Любим епизод ми е „Сватбата на Петела и Румяна”. Следователят Герчев нервничи, не започва церемонията, чака някого. Най-сетне влиза старшината Дрянски.
– Айде, бе, Дрянски! – сърди се Пламен Дончев.
Мечо подава букетче с кокичета и се оправдава:
– Лесно ги намерих, ама се наложи да изпия един литър вино!
Репликата си беше негова, сверена с живота.
Откъс „Сватбата”. В откъса: Петела – Руси Чанев, Румяна – Мария Статулова, Герчев – Пламен Дончев, чиновникът от гражданското – Климент Михайлов, старшината Дрянски – Евтим Кирилов-Мечо.
Този светъл човек, този мъжага бе влюбен в жена си, а тя го измами. Беше й приписал апартамента си. Тя го натири на улицата. От Студията го пожалиха, дадоха му да живее в една от дървените бараки, зареяни в безкрайните киноцентърски земи. В самите поли на Витоша, над черешовата градина, над занемарения детски лагер, над конюшнята с конете, имаше четири-пет бараки, които някога са били скалъпени за летни вилички. Вече никой не ги ползваше, пустееха, бяха в окаян вид. В една от тях се засели Мечо. Уж временно, пък се проточи… Един понеделник намериха мъртвото му тяло. В кой ден на уикенда бе получил инфаркт, не се разбра. Вили Цанков плака над гроба му…