– Нататък няма…
Размина му се касата коняк.
Ще завърша с още един пасаж от спомените на Малина:
А ето описание на самия Руси. Не помня само кой от двама ни е авторът или е съвместна работа: “Тяло на културист, лице на бебе и в киното може да изиграе кръчмар.”

Мария Статулова

Мария Статулова в „Авантаж”

След прожекция в Дома на киното Радой Ралин ме дърпа във фоайето:
– Атанас Далчев много ти е харесал филма! Ела да те представя!
Пресъхва ми гърлото. Самият Атанас Далчев!
В сумрака лъщят лупите на очилата му. Аз нещо смутолевям за почитта си. Той казва едва чуто:
– Къде я намерихте тази българска Грета Гарбо?
Запецвам. За коя ли от актрисите говори? Пламена? Да, нейният профил е впечатляващ. Радосвета? Чертите й напомнят на Грета Гарбо. Далчев не ме оставя в недоумение:
– Много е нежна в онази сцена в леглото…
В легло с Петела лежи само Марата Статулова. Както тя самата казва в задкадровия си монолог:
– Аз тогава бях слаба. Изключително слаба фигура имах!
(Вижте я в откъса „След затвора”).
Мария много обича да говори в интервюта какви проби била правила за „Авантаж”. Истината е, че пробите й ги направиха Малина и Искра за камуфлаж – да се повълнува малко тя, току-що изпечената актриса, да не се възгордее, че я взимат без пробни снимки… Аз всъщност си я бях избрал за ролята на Румяна още, докато бе студентка. Играеха (тя и колегите й от класа – Стоян Алексиев, Стефан Попов, Продан Димов, Павел Попандов) в театралните откъси на първите ни студенти по кинорежисура. Мария ме плени със своята органика – в каквато и намислена ситуация да я поставяха, тя успяваше да вдъхне живот на героинята си. Освен това бе много пластична. Харесвах я, тя не ме подведе – дебютът й в „Авантаж” я утвърди като актриса.
Освен нея поканих и Стефан Попов във филма. И двамата бяха разпределени в кърджалийския театър. Съществуваше ревност у театралните директори към участия на актьорите от трупата им в киното. (Понякога тази ревност намесваше личен интерес – директорът щял да пусне актьорите да се снимат, ако и за него се намерела малка роличка с подходящ хонорар). Кърджалийският директор не даваше разрешение нито на Мария, нито на Стефан. Мария се реши на крайна постъпка – заплаши, че ще напусне трупата. Или май напусна. Стефан имаше малка роля. Не си струваше заради нея да губи театъра. Разчиташе на снизхождение за един-два дни отпуск. Но като дойде време за снимки, директорът се заинати и му назначи по две репетиции дневно. Тогава Стефан си извади медицинско, че е болен и довтаса в Ловеч.
Снимахме през деня в затвора, но като привършихме, верният Крикор Хугасян съобщи, че на портала на затвора чакал директорът на кърджалийския театър. Дошъл лично да разобличи лъжеца. Времената бяха други – управата на затвора не беше наплашена като сегашните. Сговорихме се с заместника по режима и оставихме Стефан да пренощува в затворническа килия. Напразно кърджалийският директор дежури на портала до смрачаване – неговият актьор не излезе със снимачната група. Аз даже разиграх обида пред съгледвача, дръпнах едно слово за солидарността, която той не зачита. Директорът, то се знае, извади от девет кладенеца вода, за да ми докаже колко важна била за театъра постановката, в която Стефан репетираше… И си хвана нощния влак за Кърджали.
На заранта Стефан ни посрещна възторжен. Опознал нравите и бита, това щяло да му помогне много за ролята. И съкилийниците му бяха доволни. Нов човек с нови лакърдии – разнообразие в нощните беседи.

Радосвета Василева

Радосвета Василева в „Авантаж”

За нея „Авантаж” също е дебют. Радосветка бе втора година студентка във ВИТИЗ, беше участвала в едно телевизионно шоу предаване. Тогава това бе рядкост, изключение. Дъщеря на актьор, телевизионна звезда, струваше й се, че владее тънкостите на занаята. Ранните изяви пред камера, обаче, освен самочувствие, дават и лошия навик да се самонаблюдаваш. Това е бич божий за актьорската органика. Не се вглеждаш в партньора, не живееш в ситуацията, а се мъчиш да си представиш как изглеждаш. На наш жаргон казано: „пудриш се пред огледалото”! Та и Радосветка се зае да се „пудри”. Карах ден-два според актьорските методики, които, божем, вече преподавах във ВИТИЗ. Резултатът не бе добър. Студентките ми – Малина и Искра – силно се разтревожиха за филма, защото с епизодите на Светка почвахме снимките. Тогава аз забравих за каноните и правилата. Нанесох забранен удар под пояса. Направих се на гневен и заявих на Светка:
– Силно съжалявам, че съм те взел за тази роля. Ако не бяхме вече заснели два епизода, щях да те сменя с друга актриса!
Тя се стресна, но не за дълго. Помая се малко, па се върна при мен:
– Това, което ти вършиш – заяде се тя с усмивка, – е режисьорски ход! Знам, чувала съм, че така се прави в киното!
Сега вече аз се ядосах наистина и закрещях. Наговорих й какво ли не – че е разглезена от ранно внимание, че това, което е снимала в телевизията е „боза”, че са я приели във ВИТИЗ само, защото е актьорска щерка.
Радосветка се разциври.
– Снимаме! Камера! Престани да ревеш, снимаме!
Тя не престана да плаче, а на мен точно нейните сълзи ми трябваха в епизода… Сцената се получи.
След края на снимачния ден тя дойде и ме подпита:
– Признай си, че нарочно го направи, за да ме разплачеш!
– Не! Ти проваляш ролята!
Тя пак „наду гайдата”… Държах я в това състояние още един ден и тя престана да „се пудри пред огледалото”. Умна и талантлива актриса, тя бързо усети сладостта на безконтролното потапяне в ситуацията… Не се налагаше повече да я разплаквам, а като й свърши участието, си признах, че съм го сторил нарочно.

Пламена Гетова; Мариана Крумова

Във фоайето на ВИТИЗ плачеше едно луничаво момиче с топчесто лице. Беше есента на 1976, току-що бяха свършили приемните изпити. Малина отиде при нея, поговори, върна се.
– Скъсали са я на петия кръг по актьорско – каза тя.
– Така си и знаех – отминавах аз.
– Гошо, нека да я вземем за някоя роля!
– За коя роля, бе, Малина? Женските роли се свършиха с Пламена!
Малина замълча.

Пламена Гетова в “Авантаж”

Пламена Гетова ми бе харесала от студентските филми на нашите първи студенти. Иван Росенов я бе заснел в свой етюд. Впечатли ме профилът й, извивката на нослето. Имаше излъчване на звезда от нямото кино. А в първата ми театрална постановка „Преди трети петли” по Шукшин тя игра „дъщерята на баба Яга с мустаци”. Остро, характерно, с мярка. Много я харесвах, сприятелихме се.
Срещам я през лятото разревана.
– Какво става, Пламски?
Целият й клас накуп отивал в театъра във Варна, само нея пращали в Старозагорския. Утеших я, че сигурно бройките за Варна не са стигнали; преподавателите й са предпочели да я оставят сама, защото са били уверени, че е най-ярката, най-силната, най-готовата за самостоятелна битка. Това обяснение не хвана дикиш. Тогава аз лекомислено й обещах:
– Наесен почвам филм. Ще те взема в него!
Тя се усмихна. Лесно се обещава, трудно се изпълнява. В сценария имаше две значими женски роли – на учителката и на Румяна. И за двете вече бях ангажирал Радосвета Василева и Мария Статулова. Седнах да мисля. Имаше в първата третина две-три женички – една проститутка, една крадла и една случайна спътничка на Петела. Предложих на Руси да ги обединим в едно. Той помърка малко, но аз настоях. И не сбърках. Пламена вдъхна душа на Жела. Ролята й „лепна” и се запомни. Не пропуснахме да заснемем любимия ми чипонос профил.
Но за тази провалила се кандидат-студентка роля нямаше.
– Има една – сети се Малина. – Крадлата на знамето.
– Ама това е малък епизод, смятах да взема някое момиче от колектива.
– Гошо! – примоли се Малина. – Ще направим добро на детето!
Можеш ли устоя на Малина?!
– Хайде, от мен да мине!
Мариана се появи на терена, изпълнена (от чувство за отговорност) със страх и напрежение. Очите й ме гледаха, ала не ме виждаха. Изцъклен поглед. Попитах я знае ли си сцената. Знаела – тя е от съседната бригада и открадва чуждото знаме, което е символ на… Прекъснах я:
– За символа – ясно, но как ще го вземеш?
– Ами отивам до пилона и…
– Не отиваш, а пълзиш! Пълзиш, за да не те видят! Крикоре!
Дойде Хугасян.
– Кики, под твой надзор да пълзи! Хем ще патинира тази новичка бригадирска униформа! Какво си се облякла, сякаш ще ходиш на парад? – разкрещях се аз.
Луничавото момиче се стресна, ала този път ме видя.
– Да пълзи така, че да не я забелязваш! Мернеш ли я, да почва отново! – заръчах на Крикор и отидох да снимам друга сцена.
Като дойде ред за обедната почивка, Кики Хугасян ме попита:
– Жоро, крадлата да пълзи ли още?
– Ама вие до сега ли…?
Кики хитро приведе глава:
– Нали целта беше да се успокои.
Доведе я. Мариана бе бронирана отпред с кал. И униформата, и лицето. Но не бе толкова стресната; била пълзяла добре, другарят Хугасян даже я похвалил. Отвътре ме напираше смях, но продължих да съм лошият.
– Едно е да пълзиш на репетиция, друго е на снимките. Ще те видя как пълзиш! Трябва много бързо да бягаш! Можеш ли?
– Мога – увери ме тя уплашено.
– А да се биеш? Трябва да се биеш с преследвачката наистина!
– Ще се бия! – закле се тя.