През далечната 1951 година хер Алфред Бауер създава амбициозния све­товен кинофестивал Берлинале с яс­ната идея да изгради културен мост между Запада и Изтока в разделена следвоенна Европа. Физическата сте­на ще се появи десет години по-късно (12 август 1961). Но сър Уинстън Чърчил вече е опънал идеологическата „желяз­на завеса“ от Балтика на север до Три­ест на Адриатика в знаменитата си програмна реч в американската военно­морска база Фултън още през март 1946 година. (Впрочем, той заимства терми­на от „гения“ на нацистката пропаганда д-р Йозеф Гьобелс. )Тъкмо поради очевидната и ожесточена идеологическа конфронтация между двете политически системи през годините на „студената война“, дълго време ние от комунистическия изток наричахме Бер­линале „Фестивалът в Западен Берлин“. Имаше дори и ярки, демон­стративни жестове и декларации, като например напускането на съветската филмова делегация през 1978 година след показването на силния американски филм „Ловецът на елени“ (1978) на режисьора Майкъл Чимино със сюжет от войната във Виетнам. Филмът после спечели 5 награди „Оскар“, но в Берлин след скандала журито се из­мъква с хитро компромисно решение: „Златна мечка“ за цялостна­та испанска програма с 3 филма в конкурса!

След падането на Стената през 1989 Берлинале определено разшири селекционния си хоризонт, програмната стратегия все по-често поглеждаше към киното на Азия или Латинска Америка, а „Златните мечки“ често се отправяха към посткомунистиче­

ските страни от Източна Евро­па като Чехия, Румъния, Унгария, Босна и Херцеговина. През този период успешен 21-годишен ди­ректорски мандат осъществи швейцарският гражданин Мориц де Хаделн. А след него на поста застъпи известният и изключи­ телно опитен експерт по парични фондове и финансиране на киноин­дустрията Дитер Кослик. И така от Берлинале 2002 до днес той даде нов тласък в развитието на фестивала, като отдели специално вни­мание на мощния Европейски филмов пазар (EFM). Чрез него подсигури стабилно финансиране на самия фестивал, а наред с това в рамките на пазара отвори широка врата за новите дигитални технологии във филмовата индустрия.

Но през този период, и особено през последните няколко години, получи и критични атаки от редица немски кинематографисти, на­чело с известния режисьор от турски произход Фатих Акин. Техните аргументи са главно за снижено качество на конкурсните селекции и недостатъчно внимание към немското кино. Второ­то не е съвсем вярно – Берлинале има специална про­грама „Перспективи на немското кино“, а достатъч­но национални филми присъстват във всички други селекции. По отношение на официалната програма обаче критиките са (почти) основателни и изда­нието Берлинале 2018 ги потвърди. Но, така или иначе, още преди това г-н Кослик обяви оттегляне­то си от директорската позиция през май 2019. И сега му предстои да подготви „лебедовата си песен“ – следващото Берлинале, февруари 2019. Това издание без съмнение ще е амбициозно, селекцио­нерите ще се постараят да оберат „каймака“ на световното кино. И според „реколтата“ на годишната филмова жътва може да прозвучи с мажорен финален акорд или да утихне в прощално „пианисимо“. Пред­стои да видим това финално действие.

Но току-що завършилото 68-о издание остави колебливи впе­чатления. Добре известно е, че лицето на всеки фестивал е неговата основна, официална конкурсна програма. Тя фокусира публичното вни­мание и аргументира обобщените оценки. Разбира се, този подход е твърде неточен и несправедлив. Защото в общия каталог на Берлинале има над 350 филма в много паралелни силни селек­ции като „Панорама“, „Форум“ и други тематични, ретрос­пективни или юбилейни подборки. Затова наблюденията и обобщенията само върху официалната селекция са час­тични, непълни и изкривени. Но уви, такава е практиката и обичайните оценки за много други фестивали следват същата изкривена логика.