Stanley Clarke със своя “Alembic”
ЖЗСВ: Кои басисти ти повлияха най- много?
Еко: Мел Шакър – вече го отбелязах Той свиреше с много „изкривен“ звук, който му позволяваше да има дълъг тон и така да бъде равноправен партньор на китарата. Този звук се нарича „дисторшън“ и е всъщност дефект. Той не е нещо желано от производителите на усилватели. Получава се, когато силата на подавания сигнал надхвърли възможностите на уредбата и тя започва да премодулира. Чуйте го в “Mark Says All Right” от “Live Album” https://www.youtube.com/watch?v=BOXVvBcO64E\ Други рок-великани, които силно са ме впечатлили и чиито бас-линии съм „вадил“ на ухо
с непрекъснато спиране, връщане и пускане отново на касетката са Джон Пол Джонс от Led Zeppelin – половинката от може би найвеликата ритъм секция в рока заедно с Джон Бонам, Гари Тейн от Uriah Heep – възхищавах се от мелодичните му бас- линии, които същевременно не пречеха на основната функция на инструмента.Той по някакъв начин се явява продължение на великия Пол МакКартни от Beatles, Роджър Глоувър от Deep Purple – чуйте го във “Fireball” и култовото му бас-соло в “Pictures of Home”
ЖЗСВ: А кога започна да проявяваш интерес и към джаза?
Еко: Докъм 80-а – 81-ва година си бях чист рокаджия. Баща ми се пробваше да предизвика интерес към джаза у мен, но без особен успех. Тази музика ми се струваше прекалено тиха, мека многословна и някак лишена от величественост. Отново случайно закупена плоча беше причината – „Симеон Щерев квартет“ с Марио Станчев на пианото, Петър Славов на барабаните, а на баса Теодоси Стойков-Тошето (по късно имах щастието да уча при него в консерваторията). На корицата приличаха на някаква рок-банда – с дълги коси и клош панталони. Музиката ми хареса много, защото имаше сериозен рок-елемент в нея, но беше много по-сложна и многопластова.Тогава попаднах и на Стенли Кларк. И останах изумен. Този човек свиреше по-бързо от китарист на баса. Освен това солата му бяха разбираеми за мен, защото използваше много блус-скалата и пентатониката, които са и в основата на рока. Освен бързи и технични неговите сола притежаваха и някаква веселост, ведрост и безгрижие. Като дете, което си играе в пясъчника в слънчев юнски ден. По- късно осъзнах и величието на Джако Пасториъс. За нас басистите той е това, което е Хендрикс за китаристите: над него е само Бог. В този период ми беше малко неразбираем. Всъщност той свиреше на баса, използвайки същите скали, хватки (licks), които използваха саксофонистите, тромпетистите, пианистите и китаристите в джаза. Употребяваше флажолети и акорди, които правеха инструмента му да звучи като електрическо пиано. А фразирането му – Мили Боже! Все едно Синатра или Тони Бенет са се скрили в тялото на инструмента му! Гений, абсолютен гений!