Мел Шакър, бас китарист на Grand Funk. На снимката е с Fender Precision Bass.
Някои грамофони по това време можеха да се използват за тази цел. Обясниха ми, че като дръпнеш струната, трептенията и се улавят от едни магнити увити с медна жица, поставени в пластмасови кутийки и закрепени под струните. Наричат се адаптери. Те ги преобразуват в електрически сигнал, който по един кабел отива в „уредбата“. Самата уредба се състои от усилвател и тон-колона. Усилвателят (както личи от името му) усилва получения сигнал, а говорителите в колоната произвеждат звука: баум, джаан, рррр, ръм, джъд-джъд, ду-гу-ду-гу, рау-ръп-рау-ръп.
Лудница!
ЖЗСВ: Кое беше първото нещо, което изсвири на баса?
Еко: Доведеният ми брат ми показа рифа на “Iron Man“ на Black Sabbath. Мииииии-соооо-ол-сол-ла-ла/ до-си-до-си-до-си-сол, сол-ла-ла! „Риф“ е дума, която означава повтаряща се кратка музикална фраза, върху която се изграждат повечето рок-парчета. Обикновено се свири в унисон от китарата и баса. Между най- известните са “Smoke on the Water”, “Sunshine of my Life”, “Whole Lotta Love”. Поради перманентната липса на бас-китара използвах четирите ниски струни на една „кухарка“*, която се мотаеше из къщата понякога.
ЖЗСВ: Как се сдоби с първия си бас?
Еко: С постепенното увеличаване на изпълнителската ми сръчност се появи и крещяща нужда да си имам собствен инструмент. А това беше проблем. Българските бас- китари бяха ужасно лоши – както като звук, така и на външен вид. На всичкото отгоре и трудно се намираха. За оригинален „марков“ инструмент от „Запад“ не можеше и да се мисли. Аз лично си мечтаех да имам Fender Jazz Bass (между другото все още не съм осъществил тази си мечта). На такъв свиреше басистът на Grand Funk – моят идол Мел Шакър. Други популярни мечтани модели и марки бяха Fender Precision,
Gibson (Джак Брус от Cream), Rickenbacker (Пол МакКартни и Роджър Глоувър), Music Man. В София по това време имаше един легендарен дърводелец, който освен гардероби и шкафове за кухня правеше и бас-китари (естествено-абсолютно нелегално). Казваше се бай Спас. Беше се специализирал в имитирането на Fender Jazz Bass. Няколко пъти пипнах негови инструменти и ми се видяха страхотни. Наричахме ги „Фендер
Бай Спас“. Обаче и те бяха извън финансовите възможности на родителите ми. Тогава в играта се намеси баща ми – микробиолог, който градеше сериозна научна кариера в БАН. Освен учен той беше (и все още е, да е жив и здрав!) и сръчен дърводелец. Всички мебели в къщи бяха негово производство. От един взет назаем „Бай Спас“ и една увеличена снимка смъкна размерите и съотношенията между отделните части на
баса – тяло, гриф и глава. В един неделен ден отидохме в сградата на института му в БАН и откраднахме едно голямо парче от поразглобилия се поради типично соц-нехайство масивен дъбов парапет на главното стълбище. Последваха седмици и месеци на пилене и рязане в импровизираната работилница в кухнята. Междувременно, постепенно се сдобивахме и с металните части на баса. Магаре, ключове… Адаптерите ги направи един
по-голям приятел, като използва магнитчетата от вратите на кухненските шкафове у тях. Това го постави в ситуация на дълготраен сериозен конфликт с майка му. Електрониката я направи един колега на баща ми, също от БАН. Този бас е все още жив и здрав и дори го използвам от време на време. В началото на 80-те стана много модерен звукът на фретлес баса. Пино Паладино го използва по един изключително вдъхновяващ начин – https://www.y o u t u b e . c o m / w at c h ? v = T R j i M N 2 q J H I Тoзи бас няма позиции (прагчета), а грифът му е гладък като на цигулката и контрабаса. Това прави тона му по-мек, топъл и по-продължителен. Нещо такова: ти-дьий-ти-дяауууу или мяаааааауууррр. Малко като гърления любовен зов на софийски уличен котарак. Увлечен от новата мания, модифицирах грифа във фретлес. Имах обаче благоразумието, да помоля майстора да нарисува позиции, защото предусетих големи проблеми с интонацията (не можеш да си представиш колко фалшиво може да се свири на такъв бас).